— Не знам! — изхленчи той. — Обадиха ми се. Той каза, че и на него му се обадили. Ние не сме търсили никого. Просто ни се обаждаше някакъв шантав глас по телефона… По дяволите! Няма име! Не ме интересува какво е рекъл! Няма име!
— Вдигни и другия — нареди Максорли.
Подозирах, че ще убие и двамата. В този момент едва ли бих се опитал да му попреча.
— Дай ми шофьорските им книжки — каза той.
Подадох му книжките от Минесота — фалшиви, но с истински снимки на Ший и Еспиноса. Той ги избърса с кърпичка, после завъртя Ший настрани и умело притисна палеца му към пластмасовото покритие на книжката. Стори същото с Еспиноса, след това грижливо уви документите в кърпичката си.
— А сега какво? — попитах аз.
— Дай ми онзи телефон, който взе от тях — каза той.
Донесох телефона от нашата кола.
— Какво ще правиш?
— Ще запиша самопризнания — каза Максорли и се обърна към двамата. — Ще ви задам въпроси за Сингър. Един по един. Вие ще отговаряте много бързо, както преди малко, иначе пак ще си поиграем на бейзбол, разбрахте ли?
Убийците кимнаха енергично.
— Знаеш ли как да използваш това нещо? — обърна се Максорли към мен.
— Да — казах аз.
Той ми продиктува собствения си номер в Аризона. Набрах го и зачаках. Включи се телефонният секретар: Тук домът на Джоузеф Максорли. Моля, оставете съобщение. Чух сигнала и му подадох телефона.
— Говори Джоузеф Максорли — каза той. — Аз съм бивш детектив от нюйоркското полицейско управление и разпитвам двама мъже за убийството на мис Наоми Сингър от Бруклин, Ню Йорк. — Поднесе телефона пред устата на Ший и попита: — Как ти е името?
— Майкъл Алан Ший — гласеше незабавният отговор.
— Ти ли уби Наоми Сингър в Бруклин?
— Да.
— Кой беше с теб?
— Хектор Еспиноса.
Максорли продължи да задава светкавични въпроси: как са били наети, как са получили парите и как са пътували до Бруклин. Изясни подробности около убийството, които можеха да бъдат известни само на полицаите и убийците, включително описание на апартамента, облеклото на Сингър, приблизителния брой на ударите по главата и тялото й. Въпрос-отговор; въпрос-отговор. Всичко трая около три минути. После той направи същото с Еспиноса, като изкопчи нови подробности, включително описание на бележниците с позлатени ръбове, които бяха откраднали и изгорили. Когато свърши, Максорли изрече: „Край на разпита“, и ми върна телефона.
— Имам ви имената — каза той на двамата. — Имам ви снимките, отпечатъците и самопризнанията. Ще дам всичко това на адвокат. Ако умра, адвокатът ще го предаде на полицията. Ако умре моят приятел, също. Разбрахте ли?
— Аха — каза Еспиноса.
— Да — каза Ший.
— Ако си мълчите и изчезнете, ще имате работа единствено със своя създател, когато ви дойде времето, ясно?
Двамата го изгледаха смаяно.
— Ще ни пуснеш ли? — попита Еспиноса.
— Днес ви е щастливият ден — отговори Максорли. — Аз съм на седемдесет и шест. Надявайте се да доживея до сто.
Пролазих под колата и открих предавателя. Максорли го захвърли в гората, преди да потеглим.
— Наистина ли ще ги оставим да избягат? — попитах аз.
Той поклати глава.
— С тях ще се разправяме по-късно.
Докато се върнем на магистралата, адреналиновото опиянение бе отминало и започнах да осъзнавам цялата нереалност на събитията от последния час. Погледнах надолу и открих, че ръцете ми треперят. Беше ли забелязал Максорли? Той седеше приведен напред и се взираше през стъклото, хванал волана точно като на картинка от шофьорски учебник. Изглеждаше спокоен.
— Онова с телефонния секретар беше умна идея — казах аз.
— Видях го по телевизията. Дано машинката да е записала всичко.
— Сигурен съм, че е записала — казах аз.
Той се озърна.
— Филип…
— Какво?
— За всеки случай запиши имената. Паметта ми вече не е като едно време.
17
Реех се сред онази мътна мъгла, която бележи границите на съзнанието, и гледах видеозапис, прожектиран от собствените ми страхове. Когато се появи физиономията на Ший, придружена от пукота на дърво по кост, аз подскочих и се събудих. Бях сам в колата. Видях дъб с провиснали валма мъх по клоните и усетих мирис на солена вода, към който се примесваше някакъв сладък аромат. Постепенно дишането ми почна да се успокоява. Машината на времето бе в безопасност, непревземаема за чудовищата, а аз се чувствах толкова изморен.
Чух стъпки и зад прозореца изникна лицето на Максорли.
— Събудил си се — каза той.
Над рамото му изникна лицето на още един мъж в напреднала възраст, с бронзов загар и бейзболно каскетче с надпис МОРСКИ БОРОВЕ.