— Какво?
— Ще стоим настрани от Сюзан, нали?
— Да, ще стоим настрани от Сюзан.
— Добре. И ти би трябвало да поспиш.
— Искам да завъртя един телефон, когато отворят държавните учреждения.
— На кого?
— На един човек, който може да ни осигури достъп до използваните от Грийн материали на Банковата комисия.
— Може ли да му се вярва?
— Да.
— Аха… Дълго ли сте били заедно?
— Около двайсет минути.
Максорли се загледа в пода и въздъхна.
— Щуро място е тоя Вашингтон — тихо каза той, после излезе.
Позвъних на Комисията по разузнаване точно в девет. Обади се Джени Кастелано.
— Джени, не знам дали ме помните. Обажда се Филип Баркли. Разговаряхме за…
— Помня.
— Можете ли да говорите в момента? Има ли хора наоколо?
— Още никой не е дошъл, аз съм първа.
— Помните ли как ми казахте, че сте помагали на Мартин да взима материали за дисертацията си?
— Аха, досиетата от Националния архив. Той искаше да ги види отново.
— Може ли да видя списъка на материалите?
— Във вестника пишеше, че вече не работите по разследването. Пишеше, че сте напуснали Министерството на правосъдието.
— Вярно е, Джени, но продължавам да разследвам.
— Мистър Баркли, вярвате ли на онова, което говорят за Мартин?
— Не, и точно затова търся вашата помощ.
— Не вярвам, че се е самоубил.
— Защо, Джени?
— Просто няма начин — отговори тя.
Няма начин. Тя познаваше Мартин и това бе достатъчно. Точка. Беше мило и невинно и въпреки цялата си рутина, ако в момента трябваше да изляза пред съда, едва ли бих могъл да представя по-добър аргумент. Дами и господа съдебни заседатели, няма начин, просто няма начин.
— Искам да докажа какво се е случило в действителност — казах аз. — Ще ми помогнете ли?
Настана мълчание, докато тя обмисляше отговора си.
— Ще трябва да отскоча до Банковата комисия и да проверя в компютъра или да помоля някого.
— Джени, много е важно: не казвайте на никого. Ако не можете сама да вземете списъка, ще трябва да измислим нещо друго.
Уговорихме се тя да опита вечерта след работа, а аз да й се обадя на другата сутрин от телефон с факс.
— Мартин липсва на всички ни — каза тя.
— Не се съмнявам.
— Вчера мисис Йънг стоеше до бюрото му и просто го гледаше. Казах й, че е ужасно.
— А тя какво каза?
— Нищо. Само кимна.
На другата сутрин навлязохме във Вирджиния откъм север с колата на Лу — олдсмобил модел деветдесет и седма година. Телефонирах на Джени от един денонощен копирен център. Беше успяла.
— Списъкът не е чак толкова дълъг — каза тя.
— Така ли?
— Мартин не беше от редовните посетители на архивите. Помагаше на сенаторите да се подготвят за заседания и да взимат предвид интересите на различните групи.
Тъй като споменът отпреди две вечери все още бе свеж в главата ми, аз я накарах да обещае още веднъж, че ще пази в тайна нашата уговорка. От факса изскочиха две странички плътен текст и след малко отново се движехме със седемдесет километра в час към Националния архив в Колидж Парк.
Също както бе станало с ФБР, картата от министерството не ми помогна особено в Националния архив. Любезната жена зад бюрото ни насочи към компютърните терминали за електронна регистрация край стената. Нямаше как да използваме фалшиви имена, защото се искаше и номер на шофьорската книжка. За да спечеля време, аз шеговито подхвърлих, че Големия брат следи кой проучва архивите. Явно подобни тревоги се изказваха доста често от хората, ровещи из кухнята на правителството. Жената побърза да ме увери, че други служби няма да получат достъп до данните ми.
След като бяхме регистрирани и фотографирани, двамата с Максорли получихме „изследователски карти“ с нашите снимки, отпечатани върху Преамбюла на Конституцията. Качихме се в залата за работа с текстове и попълнихме заявките, използвайки първата група номера от списъка на Грийн, като успяхме в последния момент да хванем партидата за доставка в десет и половина. Към единайсет и петнайсет седяхме на една маса, а до нас имаше стоманена количка, натоварена с двайсет сиви кутии с документи.
Докато работех в Белия дом, често бях посещавал архивите и винаги усещах нещо особено, почти вълшебно в старите документи, недокосвани от поколения насам — текстове на пелюр, копия под индиго и оригинали, отпечатани с простичкия шрифт на ръчните пишещи машини. А сега пред нас лежаха изключителни документи, свързани с най-смутните времена в историята и периода след тях, и въпреки сухия служебен стил и спешната ни задача бе невъзможно човек да не се увлече от тяхното съдържание.