В някои кутии имаше досиета на Службата за външноикономическа политика, свързани с дейността на германските и швейцарските банки през войната. Отдавна се знаеше ролята на швейцарците като нацистки банкери и перачи на пари. Те бяха разменяли франкове срещу злато, заграбено от централните банки на окупираните държави, позволявайки на нацистите да закупуват стратегически материали от неутрални страни. След войната бил предприет опит да се издирят разграбените златни запаси и национални съкровища. Но в същото време се възстановявала рухналата европейска икономика и същите тези швейцарски банки с претъпкани трезори след дългите години изгоден неутралитет трябвало да играят важна роля в процеса. Това доста усмирило стремежа на съюзниците да притиснат швейцарците до стената и накрая било решено да се върне само нищожен процент от заграбеното злато.
В други кутии открихме свидетелства за по-достойни усилия — опитите на еврейски организации и отделни личности да накарат швейцарците да се отчетат за така наречените „непотърсени ценности“. Заети по това време с други задачи, съюзниците оказали само морална подкрепа и досиетата отразяваха безнадеждните опити да се стигне до банковите депозити и застраховките на роднини, загинали в концлагерите.
След три часа работа бяхме прегладнели. Трябваше да изчакаме следващата партида документи, затова решихме да се разтъпчем и да обядваме някъде. Напуснахме сградата и отскочихме с колата до един бар с няколко телевизора близо до Мерилендския университет. Максорли грейна пред перспективата да хапне хамбургер, гледайки бейзбол. Сервитьорката ни донесе две бири и взе поръчката.
— Ще има ли скоро бейзбол? — попита Максорли.
— Довечера са „Ориолис“ и „Янките“ — каза жената. — Мусина пак ще играе. Тоя негодник ми разби сърцето. Тая година и аз можех да се справя по-добре от него.
— Без добър питчър не може — кимна съчувствено Максорли. — А следобед нищо ли няма?
Сервитьорката обеща да пита бармана.
— Ония досиета бяха много интересни — обърна се старият детектив към мен.
Използвах повода, за да изразя последното съмнение, което подскачаше из главата ми.
— Ами ако Грийн наистина е работил над дисертация? Може връзката със Соня Денеш да няма нищо общо с тези документи.
Той небрежно махна с ръка.
— Не бой се, догадката ти е правилна. Просто ще трябва малко повече време. Това е работата на детектива: въртиш телефона, протриваш хорските прагове и се ровиш из хартии.
Аз се усмихнах.
— И малко бейзбол от време на време.
— Да, от време на време — съгласи се той.
Храната пристигна, но бях толкова разтревожен, че изобщо не усетих вкуса. Казвах си, че теорията наистина е разумна и ако Грийн не е успял някак да изнесе документи от сградата, скоро ще открием ключа. Както се бях унесъл в мисли, внезапно ме сепна напрегнатият глас на Максорли:
— Стани и тръгни към колата.
— Какво?
— Не бързай, движи се спокойно. Аз ще уредя сметката.
Не откъсвах очи от него.
— Какво има?
— Просто тръгвай. Върви и гледай към витрината. Веднага. — Той се загледа в нещо през рамото ми и прошепна:
— Господи!
Изпълних нареждането, устоявайки на изкушението да се озърна. Отидох право до олдсмобила, отпуснах се ниско на дясната седалка, закрих лицето си с длан и зачаках. Няколко минути по-късно Максорли излезе от бара с безгрижна походка, но очите му шареха насам-натам, докато се приближаваше и сядаше в колата.
— Какво става, по дяволите?
— Показваха снимката ти по телевизията.
— Защо?
— Естър Мюлер е мъртва.
— Какво? О, не!
— Била удушена в апартамента си.
Внезапно по ръцете ми плъзнаха тръпки, последвани от замайване и сърцебиене. Не ми достигаше въздух. Опитах се да дишам дълбоко, но колата ме задушаваше и знаех, че ще умра, ако не изляза навън. Максорли вече бе подкарал на задна, но аз напипах вратата, блъснах я и залитайки, се измъкнах на паркинга. Той спря, изскочи и тичешком заобиколи към мен.
— Какво има? — нервно попита Максорли. Не можех да отговоря; просто се отдръпнах от него, гълтайки жадно въздух. — Сърцето ли? — Поклатих глава. — Взимаш ли някакви лекарства?
— Само минутка! — изпъшках аз.
— Не можем да стоим тук! — настоя Максорли с тих и напрегнат глас.
Той дръпна задната врата и ме тласна на седалката; сгуших се и плътно затворих очи. След няколко секунди отново потеглихме.
— Филип! Чуваш ли ме? Трябва ли ти лекар?
— Никакъв лекар — измънках аз.
Мъчех се да успокоя дишането си, да се овладея. Колата направи завой и ускори. Защо Естър? Защо точно сега? Бях толкова замаян, че почти не си спомнях защо съм избягал от бара. Надигнах глава и изхриптях: