— Снимката ми ли?
Максорли отговори, без да откъсва очи от пътя.
— Да — горчиво изрече той. — Всички ни търсят.
Нямах представа колко време сме пътували, докато най-сетне колата напусна магистралата, направи няколко завоя и спря. Пристъпът отминаваше, но бях облян в пот и ми се гадеше.
— Спрели сме до задната ограда на един мотел — каза Максорли. — Ще наема стая. Добре ли си?
— Отивай — измънках аз.
— Сигурен ли си, че не ти трябва лекар?
— Да.
Щом влязохме в стаята, Максорли включи телевизора и почна да сменя каналите. Все още замаян, аз отидох до банята, с усилие се съблякох и пуснах душа. Облегнах глава на плочките и оставих водните струи да масажират врата ми. Естър Мюлер беше мъртва. Аз отидох в Аризона, един човек отвори бележника си и сега тя беше мъртва. Още едно погребение. Отпуснах се във ваната и лежах сгушен под струята, докато ми прилоша отново. Прегънах се през ръба и повърнах в тоалетната.
Максорли почука на вратата.
— Филип, добре ли си?
— Добре съм.
Събрах сили да се надигна, привърших с къпането и се върнах в стаята, омотан в хавлия. Телевизорът още работеше.
— Нещо ново? — попитах аз.
— Имат твоя снимка и доста калпав мой портрет по описания. Водят ме като „неидентифициран бял мъж“.
— Какво казаха?
— Търсят ни за разпит и можело да сме в района на Вашингтон. Знаеш останалото.
Седнах на ръба на леглото и отпуснах лице в шепите си.
— Ще убият всеки, който знае нещо за тази история.
— Безспорно.
— Сюзан може да е следващата жертва.
— Ако не е с тях — напомни Максорли.
— Не вярвам.
— Но не си сигурен.
— Точно така! А кога ще сме сигурни? Когато видим снимката й по телевизията?
Той вдигна ръка.
— Добре де, по-кротко. Дай да се опитаме да разберем дали подслушват телефона й.
— Как?
— Да проверим дали някой е поискал сведение за разговорите ти от хотела.
Използвайки телефона на Еспиноса, той се свърза с „Ланкастър“ и каза, че е контрольор от ФБР, работещ по случая Грийн. Дежурният му даде номера на хотелската управа. Отне му доста време, но накрая се свърза с някаква жена, която му съобщи, че копие от телефонната сметка е било изпратено на мистър Баркли.
— На мен ли? — възкликнах аз.
— Да — потвърди Максорли. — От твоята служба казали, че им трябва за отчет на командировката. Жената лично пратила сметката по факса.
— Ето го доказателството! Разбрали са за Сюзан и са подслушвали телефона й.
— Може би — отвърна Максорли.
През целия си живот бе действал методично; нямаше да позволи да го въвлека прибързано в някоя глупост. Докато той обмисляше нещата, аз тревожно гледах телевизора, сякаш очаквах всеки момент на екрана да се появи Сюзан. Накрая Максорли каза:
— Ако телефонът й се подслушва, може и да я държат под наблюдение. Сигурно е така.
— Под наблюдение?
Той кимна.
— Ако не е с тях.
— Тогава трябва само да ги засечем и ще знаем със сигурност!
— Без при това да ни убият.
— И после можем да я измъкнем оттам.
— Без при това да ни убият — повтори той. — И ако успеем, ще трябва да се надяваме, че не сме сбъркали нещо, иначе…
— Знам, ще ни убият.
Той поклати глава.
— Преди петдесет години си мислех, че случаят е заплетен. Нямах представа… Ти каза, че веднъж си ходил при нея. Какво е разположението?
— Г-образна сграда в нещо като долчинка близо до квартал Александрия. Отпред има паркинг, а отстрани и отзад — възвишение. Навсякъде е обрасло с дървета.
— Това може да е в наша полза. Виж, ако има засада, ще я открия, не се безпокой. И ако я наблюдават, ще намерим начин да я измъкнем. Друго трябва да съобразиш — как да се свържем с нея, защото не можем да звъним по телефона, а с писмо ще е доста бавничко.
Писмо!
— Не по обикновената, а по електронната поща — казах аз. — Имам адреса на електронната й поща, а ти имаш сметка в интернет. Ще й пратим вест да се обади на телефона на Еспиноса. Никой няма да знае къде сме, дори и тя.
— Добре, приемам, но й кажи да се обади довечера в девет.
— Защо толкова късно? — попитах аз.
— Трябва да проверим дали е под наблюдение, преди да се уговорим да ни очаква. Иначе може нейните приятели да чакат нас.
— Прав си.
— И щом ще излизаме, трябва ти маскировка.
Отскочихме до близката аптека, откъдето купихме каскетче, тъмни очила и лепенки, с които закрих носа и лявата си буза от брадата до ухото.
— На умен човек повече не му трябва — заяви Максорли.
Следващата ни спирка бе едно интернет кафене близо до университета, откъдето пратихме съобщение, озаглавено „Вест от Филип“. След като приключихме с първата част, купихме от един спортен магазин два бинокъла и се върнахме в мотела.