Максорли подпря вратата със стол и спусна щорите. Точно в шест пуснах телевизора да гледаме местните новини. Започнаха със сблъскване на автобус и кола в центъра на Вашингтон. После зад водещия се появи моя снимка. Разширява се търсенето на бившия юрист от Белия дом и Сената, издирван за разпит във връзка с убийство в Маями.
— В ужасна каша те забърках — казах аз на Максорли.
— Аха — отвърна разсеяно той. Измъкна двата пистолета от чантата си и ги сложи на нощното шкафче между нас.
— Не изглеждаш уплашен — казах аз.
— Уплашен съм, и още как.
— Не ми се вярва.
— Е, аз имам едно предимство — рече той.
— Какво?
— Знам какво е да си отчаян. Сега всичко изглежда различно.
— Джо, това, че си на седемдесет и шест, не означава…
— Възрастта няма нищо общо. — Той седна на леглото и започна да си развързва обувките. — Знаеш ли, преди няколко седмици стоях до прозореца в хола. Беше поредният слънчев ден, навън нямаше жива душа и нищо не помръдваше…
Гласът му заглъхна.
— И?
— И сякаш сънувах как се звъни и на прага застава Айзенхауер.
— Президентът Айзенхауер?
— Тогава беше генерал Айзенхауер. Огледа ме от глава до пети и рече: „Време е да вървим.“
— Къде?
— Беше денят на десанта и аз бях отново млад. Краката ми бяха силни, ръцете ми бяха силни, щях да си взема екипировката и да отида при момчетата от взвода. Те чакаха Максорли.
— Чудесен сън.
Той се изпъна на леглото и продължи да говори към тавана.
— Дори и да знаех каквото знам сега, пак бих отишъл.
— Разбирам те.
Той се усмихна.
— А няколко седмици по-късно наистина се звъни! На прага стои младеж с мисия.
— Боя се, че не съм Айзенхауер.
— Е, и аз не съм младият Максорли. — Двамата се разсмяхме, после той стана сериозен. — Просто трябва да сторим каквото ни е по силите.
Превъртях се по гръб и се замислих за плана. Само допреди два часа изглеждаше съвсем ясен.
— Джо?
— Ммм?
— Какво ще стане, ако никой не наблюдава сградата? Измъкваме ли я, или не?
— Ще му мислим, като дойде моментът.
— Може накрая да опрем до интуицията.
— Точно така — съгласи се той. — До интуицията.
— Добре.
— Филип?
— Какво?
— Ако дойде момент да използваме пистолетите, аз няма да се колебая. И ти не се колебай.
— Добре.
Скоро в стаята не се чуваше нищо, освен равномерното му дишане. Той бе прегазил до онзи бряг преди почти шейсет години и оттогава така и не бе спрял. Бе имал различни битки на различен терен срещу различни противници, не само на своя фронт. Ефрейтор Джоузеф Максорли бе сторил каквото се полага и дори повече. Сега трябваше да си чете вестника на верандата или да се тревожи за плевелите, а Ейлийн да подрежда снимки на внучетата в семейния албум. Но Ейлийн я нямаше, нямаше веранда и внучета. Сега той се връщаше там, откъдето бе почнал — като редник. Генерал Баркли и неговата престаряла еднолична армия.
— Ужасно положение, а? — тихо подхвърлих аз по-скоро на себе си, отколкото на Максорли.
Без да отваря очи, той отвърна:
— Никой не е казал, че да си кръстоносец е лесно.
Беше седем и петнайсет и все още имаше достатъчно светлина за наблюдение, когато минахме покрай алеята към блока на Сюзан.
— Сега е моментът на истината — каза Максорли.
От другата страна на гористия хребет покрай източния край на блока имаше четириетажна сграда с офиси. Паркирахме, навлязохме в гората, изкачихме се почти до върха на хребета и надникнахме през ръба. Оттук имаше добър изглед към паркинга под нас. Докато Максорли оглеждаше колите с бинокъла си, аз взех моя и се промъкнах към задната част на сградата. Там имаше товарна площадка, затворена врата над нея и рампа, водеща към задния вход на фоайето. Наблюдавах двайсет минути, после се върнах при Максорли.
— Има задна врата — казах аз — и всичко изглежда добре. Можем да вземем Сюзан оттам, след като слезе с асансьора. Ти видя ли нещо?
— В колите няма никого — каза той, — но погледни онзи ван там.
Фокусирах бинокъла върху един ван шевролет със затъмнени стъкла. Беше спрян в най-далечния ъгъл на паркинга, близо до гората откъм западната страна.
— Вътре може да има хора, наблюдаващи сградата — обясни Максорли. — Лесно могат да се измъкват през задната врата към гората за смяна на екипите.
— И какво ще правим сега?
— Ще чакаме, докато разберем дали наистина има още някой, освен нас или докато се наложи да напуснем. Тогава ще трябва да решим.