През следващите четирийсет и пет минути оглеждахме паркинга, дебнейки за признаци на живот във вана. През цялото време се тревожех за Сюзан. Внезапно Максорли ме потупа по рамото и посочи шевролета. Не забелязах нищо.
— Използвай бинокъла — каза той.
Нещо се бе променило.
— Прозорецът! — прошепнах развълнувано аз.
Доскоро предният десен прозорец беше плътно затворен. Сега го видях открехнат с около пет сантиметра.
— Аха, вътре става задушно.
— Какво ще правим?
— Чакаме още час и се надяваме да е получила известието.
Вече притъмняваше. Телефонът иззвъня точно в девет.
— Ало.
— Филип?
— Да, аз съм, Сюзан.
— Слава богу — прошепна тя. — Търсят те… Филип?
— Чувам те.
— Търсят те. Заради онази жена от Маями.
— Знам.
— Не знаех какво да правя. Мислех да позвъня в полицията и да им кажа, че не си направил нищо, но не бях сигурна дали така трябва.
— Добре. Къде си сега?
— Говоря от телефона във фоайето. Защо не биваше да използвам моя?
— Дълго е за обяснение, но мисля, че телефонът ти се подслушва.
— Моят телефон?… Защо ще подслушват моя телефон?
— В Ню Йорк ме следяха. Взели са списъка на разговорите от хотелската ми стая. Вероятно са те подслушвали, когато споменах за Естър Мюлер.
Гласът й стана напрегнат.
— Какво искаш да кажеш? Че онази жена е мъртва заради нашия разговор?
— Аз съм виновен. Бях непредпазлив.
— О, боже, горката жена…
— Има и още нещо.
— Какво?
— Мисля, че жилището ти е под наблюдение. — Това бе посрещнато с мълчание. — Не вярвам да те заплашва опасност, но вероятно ще е най-добре да вземем предпазни мерки.
— Защо да ме заплашва опасност? Та аз не знам нищо.
— Хората, които ме следяха, не могат да бъдат сигурни в това.
— Филип, ако се опитваш да ме изплашиш, добре се справяш!
— Съжалявам, Сюзан. Много грешки допуснах.
Настана ново мълчание, докато тя се опомни.
— Какви предпазни мерки?
— Как ти се струва да напуснеш апартамента за известно време?
— Да напусна? Кога?
— Ами… незабавно.
— Незабавно? И къде да отида?
— Не знам, но не бива да оставаш там.
— Сънувам, нали? Всичко това е сън.
— Наистина съжалявам, Сюзан.
— Вината не е твоя, Филип. Знам как ужасно се чувстваш. — Гласът й отново стана уверен. — Добре, чакай да си помисля… Имам ключ за една вила в Анаполис. Тя е на приятели, които сега са в чужбина.
— Къде?
— В Южна Америка, двегодишна командировка от Световната банка. Разрешиха ми да ползвам вилата, когато си искам, но рядко я посещавам.
— Чудесно. Качи се горе, приготви си дрехи за една седмица и аз ще ти позвъня, когато бъдем готови да те вземем. Можеш ли да се справиш ли с куфара?
— Мога.
— Ще ти звънна веднъж и изключвам след първия сигнал. Това е знак да слезеш долу, разбра ли? Излез през задната врата. Аз ще те чакам там.
— Чувствам се като Мата Хари.
— Ако нещо се обърка, няма да звъня, но утре ще получиш вест по електронната поща.
Двамата с Максорли напуснахме наблюдателния пост и се упътихме през дърветата назад към колата.
— Ти легни на задната седалка — нареди той, — а аз ще карам. Кола със сам човек — никой няма да ми обърне внимание. Ако зад сградата всичко изглежда наред, ще й позвъниш.
— Готов съм.
Той ме потупа по ръката.
— Радвам се, че изяснихме нещата.
— Не съм се съмнявал — казах с усмивка аз. — Изобщо не съм се съмнявал.
18
В десет вечерта карахме по шосе 50 към Анаполис. Лицето на Сюзан говореше красноречиво: радваше се да ме види, но обстоятелствата далеч не бяха идеални. „Вилата“ се оказа солидна модерна постройка на четири декара площ над потока Клемънтс, приток на река Севърн, която от своя страна се вливаше в залива Чесапийк. Пътуването дотам трая около час и времето едва ми стигна, за да обясня в какво съм я забъркал. Естествено, някои части от разказа я потресоха и тя зададе цял куп въпроси, но чак когато се настанихме във всекидневната — ние с Максорли на дивана, а Сюзан в количката си, — тя изказа своето мнение.
— За мен това е като пъзел без картинка. Човек не може да подреди предварително парченцата. Трябва да проверява как си пасват едно по едно.
Максорли кимна.
— Добави, че ни липсват някои важни късчета, и сравнението е точно.
— Имаме най-обща теория — казах аз. — Мартин проучва разследването на Банковата комисия за швейцарците и се натъква на нещо, свързано с една бивша концлагеристка на име Соня Денеш. Може би го е пропуснал първия път или е било укрито, но след години нещо го връща обратно към досиетата. Тогава започва свое разследване.