На връщане към Анаполис всички мълчахме, потиснати от мисълта, че може би следата свършва дотук. В къщата се разделихме. Сюзан отиде право в спалнята си. Максорли каза, че трябва да пийне нещо, и тръгна към барчето. Аз излязох на задната веранда, откъдето се разкриваше чудесен изглед към потока и река Севърн. Силният вятър бе раздвижил пейзажа. Мачтата на една платноходка ритмично се люшкаше насам-натам като метроном, отмервайки такта на скърцащите дървета и вълничките по реката. Почти така си представях Орегон. Затворих очи, за да прогоня мислите, и успях дотолкова, че се изненадах от собствените си сълзи.
Стъклената врата зад гърба ми се плъзна настрани и пак се затвори; Максорли застана до мен.
— Май ще вали — каза той.
— Да — потвърдих аз и вирнах глава към небето, опитвайки се незабелязано да избърша сълзите.
— Обичам дъжда — каза той. — Бих искал да живея на такова място.
— А защо отиде в Аризона?
— Ейлийн много обичаше слънцето. Искаше всеки ден да го вижда.
— Аз харесвам и дъжда. Мисля, че в Орегон ще е като тук.
— Там няма пустиня — каза Максорли.
— Да, няма.
Вратата отново се плъзна настрани. Сюзан се приближи с количката до петнайсетсантиметровото стъпало към верандата.
— Кой ще ми помогне, момчета? Казах на приятелите си, че ако искат да им досаждам по-често, трябва да монтират тук-там по някоя рампа.
Помогнах й да се спусне и избутах количката до парапета, който се оказа точно на височината на очите й.
— И това би трябвало да го махнат — заяви тя. Погледна ме, после погледна Максорли и усмивката й изчезна. — Мрачна компания се събрахме.
Избягвахме да говорим за работа. Сюзан ни разказа, че със съпруга й имали моторница, с която плавали по залива Чесапийк, къпели се голи в тайни заливчета и стигали чак до Сейнт Майкълс и Оксфорд.
— Дълго време не исках да я продавам — каза тя, без да ме гледа, — но накрая се наложи.
— Стига сме го усуквали — намеси се Максорли. — Трябва да поговорим за следващия си ход.
— Ако нямате нищо против, момчета — каза Сюзан, — бих искала преди това да си полегна. Снощи не спах добре. Сигурно от вълнение.
— Разбира се — казах аз. — И на мен една дрямка ще ми дойде добре.
Разотидохме се по стаите. В моята имаше плетена мебел и тапети на цветчета. Проснах се на леглото и почнах да разглеждам шарките — бягах от настоящето, кръжах около реалността, но с всеки миг постепенно се приближавах към нея. От онзи безкрайно далечен ден, когато потеглих от Вашингтон, за да бягам в кръг, орбитата ми непрестанно водеше все надолу. Нарастващата тежка безнадеждност неумолимо преодоляваше центробежната сила. И сега сблъсъкът наближаваше.
Бързо гаснещата светлина и далечният тътен на гръмотевици подсказваха, че се задава буря. Скоро виждах цветчетата само при блясъка на светкавиците и в стаята нахлу трополенето на капки по листата и бълбукането на вода из водосточните тръби. Мракът, равномерният шум, удобното легло — всичко ме теглеше надолу, караше ме да се предам на притеглянето.
Часовникът показваше осем и двайсет, когато се почука. Станах и отворих. На прага стоеше Максорли.
— Време е да поговорим — каза той.
Слязохме в хола. Сюзан седеше в количката с черно поло и одеяло върху коленете. Беше вързала косата си на опашка. Когато се усмихна, в очите й нямаше топлина. Личеше си, че предвижда капитулацията и не смята да я приема.
— Поспа ли? — попитах аз, опитвайки да изясня настроението й. — Следобедът беше само за сън.
— Опитах се, но все си мислех за това.
Имаше предвид нашето положение.
— И аз — каза Максорли.
— Нека да се съсредоточим върху онова, което открихме — казах аз и сложих върху масичката за кафе копия от писмото и пликовете. — Соня вярва, че баща й е имал влог в швейцарска банка. Вероятно е вложил парите след идването на нацистите или малко по-рано. Знаем, че тя е попаднала в концлагер. Родителите й навярно са имали същата съдба.
— И са загинали там — добави Максорли.
— Да, но тя оцелява и предявява претенции.
— А трябва да е имала и някакво доказателство — каза той. — Но с какво са се отличавали нейните претенции? В писмото се казва, че е искала от посолството да извършат нещо необичайно. Препоръчват й да тръгне по каналния ред.
— Може би самото доказателство е особено — казах аз.
— Адски бих искал да знам какво е имало в онзи плик — каза Максорли. — Смяташ ли, че Грийн го е намерил?
— Сигурно. Не виждам какво би могло да го развълнува в писмото.
— Ако можехме да го открием… — промърмори Сюзан.
— Сега навярно е у онези, които са го убили — каза Максорли.
— Не вярвам — възразих аз. — Ако беше така, Естър Мюлер щеше да е жива и за нас нямаше да има заплаха.
— Защо?
— Защото Естър беше само брънка от веригата, водеща към съдържанието на онзи плик. Ако го имаха, би било излишно да я убиват — както впрочем и нас, — защото следата явно свършва дотук.
— Логично — каза Сюзан. — В такъв случай къде е?
— Сигурен съм, че доказателството е било у Мартин.
Кой знае какво е станало след това. Не беше в апартамента му. ФБР го прерови основно — търсеха материали от Комисията по разузнаване. Един документ отпреди петдесет години щеше да привлече внимание.
— И какво да правим сега? — попита Максорли.
— Можем да преровим всяка кутия в архивите, където би могло да се крие още нещо за претенциите на Соня. Тоест всички материали, преглеждани от Банковата комисия, а навярно и други.
— Колко време ще ни отнеме?
— В най-добрия случай няколко месеца. Комисията имаше много сътрудници.
— Нямаме толкова време — отсече Максорли. — Ако продължим да се навъртаме, ще привлечем внимание и накрая ще ни разпознаят. А освен това рано или късно някой ще забележи отсъствието на Сюзан.
— Дали да не се разкрасим с лепенки? — усмихна се тя.
— Можем да поговорим с всички сътрудници на Банковата комисия — каза Максорли. — Може някой да си припомни името Соня Денеш.
— Остава ни и Швейцарската служба за компенсации — напомних аз. — Ако още съхраняват архивите, сигурно може да се уреди нещо по дипломатическите канали. — Помълчахме и тримата. — Накъдето и да се насочим — добавих аз, — чака ни огромна работа.
— Предполагам — каза Сюзан, — че под „огромна работа“ разбираш нещо непосилно за трима души.
— Сами не можем да продължим — отвърнах аз.
Тя се озърна към Максорли.
— Само трима сме — потвърди той.
Лицето на Сюзан бе застинало като маска.
— Тогава какво ще правим, Филип?
— Виждам три възможности. Едната е да си живеем както досега.
Двамата се усмихнаха.
— Какъв е план „Б“? — попита Максорли.
— Да се укриваме цял живот тук, в Анаполис, и да ядем китайска храна.
— Слагат много натриев глутаминат — каза Сюзан. Давай третия план.
— Излизаме от нелегалност. Предлагам да идем при Еванс, той има къща в Чеви Чейс. Вече можем да му разкажем много неща, а каквото и да си мислят за смъртта на Наоми, станалото с Естър Мюлер доказва, че около случая Грийн има много повече, отколкото се знае в момента. Трябва да се надяваме, че Еванс ще успее да ни уреди охрана и да започне истинско разследване въпреки нежеланието на министъра на правосъдието.
— Какво ще му кажеш за Търнър? — попита Максорли. Бих се чувствал по-добре, ако я пъхнат на топло.
— Тя прикри какво е станало в „Алта Виста“. Ще има много да обяснява. — Изгледах ги един по един. — Е, да звъня ли на Еванс?
Максорли сви рамене. Посегнах към телефона.
— Недей — каза Сюзан.
— Знам как се чувстваш, Сюзан, но…
Тя стана от количката и одеялото падна на пода.
Държеше пистолет със заглушител.