— Сега навярно е у онези, които са го убили — каза Максорли.
— Не вярвам — възразих аз. — Ако беше така, Естър Мюлер щеше да е жива и за нас нямаше да има заплаха.
— Защо?
— Защото Естър беше само брънка от веригата, водеща към съдържанието на онзи плик. Ако го имаха, би било излишно да я убиват — както впрочем и нас, — защото следата явно свършва дотук.
— Логично — каза Сюзан. — В такъв случай къде е?
— Сигурен съм, че доказателството е било у Мартин.
Кой знае какво е станало след това. Не беше в апартамента му. ФБР го прерови основно — търсеха материали от Комисията по разузнаване. Един документ отпреди петдесет години щеше да привлече внимание.
— И какво да правим сега? — попита Максорли.
— Можем да преровим всяка кутия в архивите, където би могло да се крие още нещо за претенциите на Соня. Тоест всички материали, преглеждани от Банковата комисия, а навярно и други.
— Колко време ще ни отнеме?
— В най-добрия случай няколко месеца. Комисията имаше много сътрудници.
— Нямаме толкова време — отсече Максорли. — Ако продължим да се навъртаме, ще привлечем внимание и накрая ще ни разпознаят. А освен това рано или късно някой ще забележи отсъствието на Сюзан.
— Дали да не се разкрасим с лепенки? — усмихна се тя.
— Можем да поговорим с всички сътрудници на Банковата комисия — каза Максорли. — Може някой да си припомни името Соня Денеш.
— Остава ни и Швейцарската служба за компенсации — напомних аз. — Ако още съхраняват архивите, сигурно може да се уреди нещо по дипломатическите канали. — Помълчахме и тримата. — Накъдето и да се насочим — добавих аз, — чака ни огромна работа.
— Предполагам — каза Сюзан, — че под „огромна работа“ разбираш нещо непосилно за трима души.
— Сами не можем да продължим — отвърнах аз.
Тя се озърна към Максорли.
— Само трима сме — потвърди той.
Лицето на Сюзан бе застинало като маска.
— Тогава какво ще правим, Филип?
— Виждам три възможности. Едната е да си живеем както досега.
Двамата се усмихнаха.
— Какъв е план „Б“? — попита Максорли.
— Да се укриваме цял живот тук, в Анаполис, и да ядем китайска храна.
— Слагат много натриев глутаминат — каза Сюзан. Давай третия план.
— Излизаме от нелегалност. Предлагам да идем при Еванс, той има къща в Чеви Чейс. Вече можем да му разкажем много неща, а каквото и да си мислят за смъртта на Наоми, станалото с Естър Мюлер доказва, че около случая Грийн има много повече, отколкото се знае в момента. Трябва да се надяваме, че Еванс ще успее да ни уреди охрана и да започне истинско разследване въпреки нежеланието на министъра на правосъдието.
— Какво ще му кажеш за Търнър? — попита Максорли. Бих се чувствал по-добре, ако я пъхнат на топло.
— Тя прикри какво е станало в „Алта Виста“. Ще има много да обяснява. — Изгледах ги един по един. — Е, да звъня ли на Еванс?
Максорли сви рамене. Посегнах към телефона.
— Недей — каза Сюзан.
— Знам как се чувстваш, Сюзан, но…
Тя стана от количката и одеялото падна на пода.
Държеше пистолет със заглушител.
19
Максорли проговори пръв.
— По дяволите, какво… — промърмори той и вкопчи пръсти в подлакътниците на креслото.
— Ако се опиташ да станеш — предупреди го спокойно Сюзан, — ще те прострелям в лицето.
Съвсем наскоро ми бе предложила със същия тон да си взема кифличка. Това, че стоеше права, бе изненада само по себе си, но отгоре на всичко тя се оказа висока почти метър и осемдесет, а полото очертаваше мускули, каквито не се правят с въртене на инвалидна количка. Без да ни изпуска от прицел, тя бръкна в чантичката си за цигари и запалка. Чукна с пакета по цевта, извади цигара със зъби и я запали.
— Защо правиш всичко това, по дяволите? — попита Максорли.
Тя пусна струйка дим към тавана, после каза:
— Защото държа на добрата работа, Джо. Който работи калпаво, оставя следи и те могат да бъдат открити — утре, идната седмица, догодина, дори след петдесет години. Затова се налага да работим добре.
— Онези старици не бяха заплаха за теб — казах аз.
— Работата си е работа. Между другото, не се упреквай за Наоми. Редът й дойде още преди да заминеш за Ню Йорк.
— Трябва ли да ми олекне?
— Не, все още носиш вината за Естър. — Тя махна със заглушителя към Максорли. — А сега и за клетия Джо. В крайна сметка ни накара да се заемем и с Даяна.
— Тя не знае нищо! — извиках аз. Приведох се напред и напрегнах крака.
Сюзан протегна ръка и аз надникнах право в дулото.
— Не мърдай — каза тя. — Последно предупреждение.
— Защо изчаквахте досега? — попита Максорли. — Защо не в Ню Йорк или Аризона? Защо не в Маями, когато пристигнахме?