— Благодаря. Можеше поне да ми кажеш, че съм примамка.
— Щеше да промениш поведението си и да ги подплашиш. Слушай, това беше златна възможност да разгадаем случая. Ако можехме да ги наблюдаваме и да следим връзките им, имахме шанс да разберем защо е убит Грийн и да хванем всички с едно хвърляне на мрежата. Но след като ти се измъкна от Ню Йорк, открихме следата ти чак когато позвъни на Джулия от Маями. Между другото, как се замеси тя в тази история?
Разказах й за първата ни среща на гробището.
— Обадих се на Сюзан… Джулия… и когато напускахме Аризона. Казах й къде отиваме.
Блеър се навъси.
— Значи затова са стигнали до Мюлер толкова бързо.
— Когато пристигнахме, те наблюдаваха апартамента й. Единият екип ни последва от Флорида към Южна Каролина.
— Как разбрахте?
— Това беше другият ни сблъсък със смъртта. Същите двама, които убиха Наоми Сингър.
За пръв път виждах Блеър Търнър да онемее.
— Но къде… как разбрахте това?
— Максорли ги убеди да поиграят бейзбол.
Тя се отпусна на стола срещу мен.
— Шегуваш се, нали?
— Не, имаме техните имена, отпечатъци и самопризнания.
Блеър ме гледаше със зяпнала уста.
— И сте ги пуснали?
— Повярвай ми, лесно ще ги откриеш. Ти каза, че сте засекли обаждането ми до Джулия. Как се натъкнахте на нея?
Тя все още не се бе опомнила.
— Какво?… А, от хотелската ти сметка за телефона. Обадихме им се, уж от твоята служба.
— Значи е било ФБР?
— Естествено. Да не мислиш, че ще отидем да си размахваме значките? Твоята безопасност зависеше от нашата дискретност.
— Щом сте подслушвали телефона й, тогава защо не реагирахте на обаждането ми от Аризона? Ако бяхте отишли в Маями, Естър можеше и сега да е жива!
Тя ме погледна яростно.
— Хей, мистър прокурор, забрави ли, че ни трябва разрешение за подслушване? Онази жена беше професионалистка. Имаше абсолютно безупречна фалшива самоличност — изграждана с години. Едва когато взехме отпечатъците й, разбрахме, че Сюзан Едуардс всъщност е Джулия Мастърс. В заявлението си написах, че наскоро си ръководил разследване по въпросите на националната сигурност и в Ню Йорк са те следили професионални убийци. После друга професионалистка се е свързала с теб във Вирджиния под чуждо име. Не изглеждаше да е съвпадение. Това убеди съдията да ни даде разрешение, но дотогава сигурно вече си бил на път за Флорида.
— Разбирам… извинявай. Смъртта на Естър е моя вина, не твоя.
— Не е и твоя.
Нямаше скоро да приема това. Въздъхнах тежко.
— Кога успяхте да свържете с Джулия типовете, които ме следяха?
— Едва тази вечер. Подслушвахме домашния и клетъчния й телефон, но тя сигурно е използвала друг начин за свръзка.
— Вероятно електронната поща — казах аз. — После ще ти обясня.
— Така или иначе, в първото засечено обаждане се казваше, че ти си напуснал Естър Мюлер и потегляш за Вашингтон. Няколко часа по-късно Естър беше мъртва, а полицията в Маями скоро се натъкна на твоето име.
— Бас държа, че това е предизвикало страхотна реакция.
— Министърът не знаеше какво сме намислили, но предположи, че смъртта на Естър има нещо общо със случая, и искаше да бъдеш открит и застрелян на място. Всъщност това бе добре дошло за моя екип, защото от нас вече се искаше да те търсим. Смятахме да те приберем, преди да се свържеш с Джулия, но тя се измъкна незабелязано.
— Пак наша заслуга.
Блеър смаяно поклати глава.
— Знаеш ли, много ми усложняваш задачата да ти пазя живота.
— Ти я предизвика да ме застреля.
Блеър не ме удостои с отговор. Беше затворила очи и разкършваше прелестната си шия. Скоро любопитството ми надделя над възмущението.
— И как ни открихте? — попитах аз.
— Проследихме приятелите на Джулия от Ню Йорк. Късно снощи потеглиха към един мотел в Анаполис. Тази вечер тя най-сетне използва клетъчния си телефон, за да ги насочи към къщата. Те трябваше да чакат в гората. Ние ги изпреварихме.
— И готово — казах аз. — Е, можем ли вече да разнищим случая?
Блеър се навъси.
— Точно същото щях да те питам и аз. Онзи, който върти играта, е много предпазлив. Джулия командваше другите, но така и не разбрахме за кого работи.
— Тя също не знаеше.
— Така ли ти каза?
— Това й бяха предсмъртните думи.
Вратата на амбулаторията се отвори и една сестра избута Максорли в чакалнята. Той седеше в инвалидна количка и изглеждаше много нещастен.
— Няма ли да го махнете това чудо? — изръмжа Максорли.
— Така е по правилник — заяви сестрата. — Трябва да ви откарам до изхода.