Тя стана, дръпна рязко калъфа от облегалката на стола и се изправи срещу него.
— Аз ли да платя сметката, мистър Мичъл, или ще платите вие с парите, които ви дадох назаем?
Посегна пак да я удари през лицето. Тя не помръдна. Но се размърда мъжът на съседната маса. Изправи се леко на крака и сграбчи Мичъл за китката.
— Кротко, Лари! Налял си се до козирката. Каза го със спокоен глас, дори сякаш се забавляваше.
Мичъл издърпа ръката си и рязко се обърна.
— Не се меси, Брандън.
— С най-голямо удоволствие, драги. Изобщо не се меся. Но ти по-добре не налитай на дамата. Оттук рядко изхвърлят някого, но като нищо ще го направят.
Мичъл се изсмя ядно.
— Защо не си гледаш работата, господинчо?
Едрият мъжага отвърна спокойно’:
— Казах кротко, Лари. Няма да повтарям.
Мичъл го гледаше злобно.
— О’кей, ще се видим по-късно — изломоти кисело той. Понечи да тръгне, но се спря. — Доста по-късно! — добави полуизвърнат. След това излезе, като леко се олюляваше, но вървеше бързо.
Брандън не помръдна. Момичето също не помръдна. Колебаеше се какво да прави сега.
Погледна го. И той я погледна. Усмихна й се любезно и непринудено, без задни миели. Тя не отвърна на усмивката му.
— Мога ли да направя нещо за вас? — попита той. — Да ви закарам донякъде? — После извърна леко глава. — Ей, Карл!
Оберкелперът се отзова начаса.
— Задръж сметката — каза Брандън. — Нали разбираш, при това положение…
— Моля ви! — възпротиви се момичето. — Не искам никой да ми плаща сметките.
Той бавно поклати глава в знак на несъгласие.
— Традиция на заведението. Аз нямам нищо общо. Но мога ли да поръчам да ви занесат нещо за пиене?
Тя продължи да го гледа. Изглеждаше съвсем порядъчен.
— Да ми занесат ли?
Той се усмихна любезно.
— Е, тогава да ви донесат, ако благоволите да седнете при мен.
Сега вече й предложи стол на своята маса. И тя седна. Точно в този момент, на секундата, оберкелнерът даде знак на оркестъра да засвири.
Мистър Кларк Брандън, изглежда, бе човек, който получава каквото поиска, без да повишава глас.
След малко донесоха и моя голям сандвич. Не беше кулинарен шедьовър, но се ядеше. Изядох го. Останах там около половин час. Брандън и момичето, изглежда, се разбираха добре. И двамата седяха кротко на местата си. След малко станаха да потанцуват. Тогава аз излязох, седнах в колата и запалих цигара. Възможно бе да ме е видяла, макар че с нищо не го показа. Но бях сигурен, че Мичъл не ме е видял. Той изкачи стълбите твърде бързо, беше твърде вбесен, за да забележи каквото и да било.
Към десет и половина двамата излязоха и се качиха в открития кадилак. Последвах ги, без да се опитвам да се прикривам, тъй като това шосе беше единственият път обратно към Есмералда. Стигнаха до хотел „Каса дел Пониенте“ и Брандън насочи колата към подземния гараж.
Трябваше да разбера само още едно нещо. Оставих колата на паркинга отстрани, влязох във фоайето и отидох до вътрешния телефон.
— Мис Мейфийлд, ако обичате. Бети Мейфийлд.
— Един момент. — Кратка пауза. — О, да, тя току-що се регистрира. Ще позвъня в стаята и, сър.
Втора и много по-продължителна пауза.
— Съжалявам, от стаята на мис Мейфийлд не отговарят.
Благодарих и затворих. Измъкнах се бързо оттам да не би тя и Брандън да се появят във фоайето.
Върнах се при своята наета под наем колесница и с мъка се добрах в мъглата до „Ранчо Дескансадо“. Бунгалото, където беше рецепцията, изглеждаше заключена и пусто. Една самотна мъждива светлинка отвън показваше къде се намира звънецът. Стигнах криво-ляво до 12-С, вкарах колата под навеса и с прозявка си влязох в стаята. Вътре беше студено, влажно и неуютно. Някой бе влизал, раираната покривка бе свалена от кушетката, нямаше ги и калъфките в тон с нея.
Съблякох се, положих къдрокосата си глава върху възглавницата и заспах.
IX
Събуди ме някакво почукване. Много тихо, но и много настойчиво. Имах усещането, че продължава от доста време и че бавно и неусетно е проникнало в съня ми. Обърнах се в леглото и се заслушах. Някой натисна дръжката на вратата, а после отново взе да чука. Погледнах часовника си. Слабо фосфоресциращите стрелки показваха, че минава три часът. Станах, отидох до куфара и посегнах да извадя пистолета. Приближих се до вратата и я открехнах.
Отвън стоеше тъмна фигура с панталон. Носеше и яке. И тъмна кърпа на главата. Беше жена.
— Какво искате?
— Пусни ме да вляза! Бързо! И не светвай лампата.
И така, беше Бети Мейфийлд. Отворих широко вратата, тя се шмугна вътре като лек повей на вятъра и аз затворих. Посегнах да взема хавлията си и набързо я навлякох.