— Добре, целуни ме, ако това представлява някакво удоволствие за теб. Но сигурно предпочиташ да го направиш там, където има подръка и легло.
— Е, и аз съм човек.
— Не се самозалъгвай! Ти си едно мръсно, жалко ченге. Целуни ме!
Целунах я. И долепил устни до нейните, казах:
— Тази нощ той се обеси. Тя се отдръпна рязко.
— Кой? — попита задавено.
— Нощният пазач на гаража. Надали си го виждала. Пушеше хашиш и марихуана. Но тази нощ си бил пълна спринцовка морфин и се обесил в клозета зад бараката на „Полтънс Лейн“, където живееше. Това е една тясна уличка точно зад Главната.
Тя трепереше. Беше се прилепила до мен, сякаш се крепеше да не падне. Опита се да каже нещо, но от гърлото й излезе само хриптене.
— Точно от него научих, че рано сутринта видял Мичъл да тръгва с деветте си куфара. Не знаех дали да му вярвам. Беше ми казал къде живее и тая вечер отидох да поговоря още малко с него. А сега трябва да ида в полицията и да им кажа. Но какво ли ще им кажа, без да се стигне до Мичъл, а оттам и до теб?
— Моля те, много те моля, мен не замесвай! — прошепна тя. — Ще ти дам още пари. Колкото искаш ще ти дам!
— За бога, та ти вече си ми дала повече, отколкото ще взема! Не ти искам парите. Искам по някакъв начин да проумея какво, по дяволите, правя аз и защо го правя. Сигурно си чувала за професионална етика. В мен все още тлеят искрици от нея. И така, ти моя клиентка ли си или не си?
— Добре, предавам се. Сигурно в края на краищата караш всички да се предават.
— Нищо подобно. Доста ми се опъват.
Извадих чековете от джоба си, светнах с фенерчето и откъснах пет. Сгънах останалите и й ги подадох.
— Вземам петстотин долара. Така всичко става законно. А сега ми разкажи цялата история.
— Не трябва да им съобщаваш за този човек.
— Трябва. И то веднага трябва да ида в полицията. На всяка цена! А каквато и версия да им предложа, ще я разнищят за нула време, Ето, вземи си проклетите чекове. И ако отново ми ги пробуташ, ще те напляскам.
Тя грабна чековете от ръцете ми и забърза в тъмното към хотела. Останах на мястото си и се почувствувах като последния глупак. Не знам колко време стоях така, но най-сетне натъпках петте чека в джоба си, уморено се върнах при колата и потеглих към мястото, където непременно трябваше да отида.
XX
Веднъж един човек на име Фред Поуп, собственик на малък мотел, ми беше разкрил какво мисли за Есмералда. Беше на възраст, словоохотлив, а винаги си струва да слушаш, когато някой се разприказва. Понякога точно тези, от които най-малко очакваш, изпускат по някой-друг факт, който може да се окаже много ценен в моята работа.
— Живея тук от трийсет години — ми каза той. — Когато дойдох, имах суха кашлица, сега имам влажна кашлица. Спомням си времето, когато този град беше толкова тих и спокоен, че кучетата спяха посред Главната улица и човек трябваше да спре колата си — който имаше кола, — за да слезе и да ги разгони. А псетата не ти обръщаха никакво внимание. В неделите беше такова мъртвило; все едно си вече в гроба. Всички магазини бяха затворени и заключени като банкови сейфове. Човек можеше да се разходи по Главната улица и да намери точно толкова развлечения, колкото и един труп в моргата. Нямаше дори откъде да си купиш пакет цигари. Беше толкова тихо, че можеше да се чуе как някое мишле си реше мустаците. Ние с жената — тя умря преди петнайсет години — играехме карти вкъщи, имахме си една къщурка надолу по улицата, която минава покрай скалите, и се ослушвахме да чуем нещо интересно, като например как някой старчок, тръгнал па разходка, потропва с бастуна си. Не знам дали така искаше семейство Хелуиг, или пък старият Хелуиг не го направи от чиста злоба. През ония години той живееше другаде. Беше голяма клечка, произвеждаше земеделски сечива.
— По-вероятно е — казах аз — да е бил достатъчно умен и прозорлив, за да се досети, че с времето едно градче като Есмералда ще се окаже безценно капиталовложение.
— Възможно е — съгласи се Фред Поуп. — Във всеки случай той създаде почти целия град. И след време дойде да живее тук — горе на хълма, в една от ония големи белосани къщи с керемидените покриви. Богатска работа. Имаше терасирани градини, просторни зелени поляни с цъфнали храсти и порти от ковано желязо, както казваха, италианска работа, алеи, покрити с камък от Аризона, и не само една градина, а пет-шест. Имотът му беше толкова голям, че къщите на съседите се виждаха само с бинокъл. Изпиваше по две бутилки контрабандно уиски на ден и съм чувал, че бил голям грубиян. Имаше една дъщеря, мис Патриша Хелуиг. Тя беше и все още е наистина жена от класа.