Самоубийството на Келмслий беше нещастие в много отношения и едно от тях бе, че се превърна в прекалено лесно обяснение на мистерия, която според Себастиан имаше много други аспекти. Той се надяваше тази вечер да разбере дали е прав.
― Я каква среща, Съмърхейс! Не съм очаквал да те видя в тази жалка странноприемница!
Тези думи, произнесени почти до ухото му, накараха Себастиан да трепне и да спре да оглежда хората в салона. Грейсън, граф Хоксуел, стоеше пред него със сияеща усмивка и почти празна чаша греяно вино в ръка. Сините очи и изискано подстриганата черна коса допълваха доволната му усмивка.
― Внезапният порой ме хвана на няколко километра оттук – обясни Себастиан. Хоксуел беше негов стар приятел и близък другар от дивата им младост. При други обстоятелства щеше да се зарадва на компанията му, която би му помогнала да преживее очертаващата се отвратителна нощ, но причината, поради която беше тук, превръщаше Хоксуел в неудобен свидетел. – Ти за Лондон ли пътуваш, или оттам идваш?
― Връщам се. Бях в Брайтън на среща с един агент на недвижими имоти.
― Значи продаваш имота?
― Нямам друг избор.
Себастиан съчувстваше на приятеля си. Финансите на Хоксуел бяха в окаяно състояние, откакто наследи титлата и загуби по-голямата част от недвижимото си имущество. Опитът му да разреши проблема чрез женитба се провали, защото богатата булка изчезна в деня на сватбата.
Хоксуел се огледа.
― Нямаш ли багаж? Нали не си го оставил на коня? До сутринта всичко ценно ще е изчезнало.
Себастиан се засмя тихо и неопределено. Нямаше багаж, защото смяташе още тази нощ да се върне в Лондон, но проклетото време обърка плановете му.
― Наел си стая? Багажът ти там ли е? И аз поисках стая, но вече всичко било заето. Дори титлата не ми помогна. Но ако ти вече имаш подслон, можем да се приютим и двамата, да пийнем, да пушим и да избягаме от вонята тук.
― Нямам стая, съжалявам.
Хоксуел вдигна многозначително вежди.
― Не си взел стая? И не отиваш в Брайтън, мога да се обзаложа. Значи си тук, за да се срещнеш с жена. Не, не! Не казвай нищо. Разбирам колко предпазлив трябва да бъдеш вече. Сега си истински маркиз, нали? Не можеш да вдигаш поли под път и над път! – Той сложи заговорнически пръст на устните си, иронично подчертавайки нуждата от дискретност.
Това обяснение устройваше Себастиан и той не го опроверга. Продължи да се държи приятелски и учтиво, като същевременно завърши огледа си на лицата в салона. Никой не му заприлича на тайнствения Домино.
Хоксуел очевидно беше готов да виси тук цяла нощ. Себастиан трябваше да се отърве от него, затова реши, че предположението му за тайна среща с жена ще свърши добра работа.
― Би ли ме извинил? Трябва да говоря със съдържателя за човека, с когото ще се срещна – каза той и побърза да се отдалечи.
Ханджията тъкмо наливаше бира на жилав мъж с ниско нахлупена кафява шапка.
― Питал ли е някой за господин Келмсли, или да е споменавал това име?
Ханджията се вгледа в него, после взе парите на клиента си.
― Горе, в края на коридора, последната стая. Гостът там може би е човекът, когото търсите, и аз не искам да знам защо.
Себастиан тръгна към стълбите. Искаше му се предположението на Хоксуел да беше вярно. Искаше му се да изчака времето да се оправи в меко пухено легло, сухо и удобно, с топло женско тяло в прегръдките си. Това щеше да бъде приятна компенсация за ужасната езда дотук и ездата, която го очакваше на връщане след края на мисията му. А вместо това му предстоеше дълъг и най-вероятно неприятен, но задължителен разговор с човек, който се наричаше Домино.
Одриана се сгуши в шала си, докато седеше почти невидима в сенките. Слабият огън в камината не можеше да се пребори с влагата и студа в стаята. Но тя не трепереше само по тази причина.
Чакането беше отслабило решимостта й, съживена отновото прочитане на обявата. Започна да вижда плана си от друга перспектива, от гледната точка на живота си преди последните седем месеца.
От тази перспектива днешното й поведение беше абсолютно безумие и безразсъдство.
Майка й със сигурност би казала точно това. А баща й щеше да се съгласи. Роджър щеше да се възмути и ужаси. Почтените млади дами не пътуват сами с дилижанс до разни съмнителни странноприемници и не очакват да се срещнат с непознати мъже в тъмни стаички.
Това пътуване започваше да й прилича на странен сън. Тя опита да възвърне самообладанието си и поне част от старата решителност.
Беше тук, защото никой друг не би дошъл. Светът бе погребал доброто име на баща й заедно с тялото му. Очевидно за много хора смъртта му бе достатъчно доказателство, че е виновен по обвиненията срещу него. Всички смятаха, че угризенията и разкаянието, а не дълбоката меланхолия и отчаянието бяха причината да се самоубие.