Тя не знаеше нищо за живота на Силия, преди тя да дойде в дома на Дафни. Всъщност беше много вероятно Силия наистина да е дъщеря на куртизанка. Това обясняваше суетността й, както и уверения начин, по който говореше за нарушаването на обществените норми от някои хора. А когато ходеха в града, често изчезваше за известно време. Може би за да посети майка си?
― Ще скъсате с тях! Трябва. Да не си мислите, че синът ми ще ви защити? Той би ползвал услугите на подобни жени, но никога не ги е толерирал, нито ще позволи на жена му да има връзка с тях.
― Тя не каза, че Силия е ... куртизанка.
― Господи, дай ми търпение! Дъщерята на една уличница... точно така, думата е уличница. Защо би я довела от провинцията и би я показала в парка до себе си, ако не за да стане уличница като нея?
Одриана успя да понесе мълчаливо остатъка от яростното й мърморене. Не каза нищо и се опита да прикрие собствения си ужас. Може би това беше истинската причина Силия да не дойде на сватбата. Не за да се грижи за Лизи, а защото знаеше, че някой от гостите в църквата може да я разпознае.
Само че Силия не беше уличница, нито проститутка, както намекваше тъпата логика на лейди Уитънбъри. Тя бе едно сладко, добро и мило момиче. Приятелка. Живееше с другите жени в мир и скромност. Никога не бе изчезвала дори за една нощ, както направи самата Одриана. А лекият й, весел и мил характер винаги действаше ободряващо, правеше дните по-светли и караше Одриана да се смее.
Когато каретата спря, тя побърза да слезе. Лейди Уитънбъри обаче й прегради пътя с чадърчето си.
― В бъдеще тези жени не са добре дошли в този дом. Ние не сте глупава и знаете, че съм права. Мое задължение е да ви въведа в обществото и да ви подготвя за ролята, която някой ден ще играете. Няма да позволя да ни завлечете към дъното.
Одриана отблъсна чадърчето и слезе от каретата. Сетне изтича към къщата, преди лейди Уитънбъри да види сълзите в очите й.
Себастиан влезе в стаята на болния, но не трепна при вида на младия артилерист. Все пак имаше известен опит.
Експлозията, която почти бе умъртвила Хари Андерсън, беше взела огромна цена. Липсваха един крак и половин ръка, а върху голия скалп никога вече нямаше да порасне коса. Когато войната му бе причинила това, сиг урно не е бил навършил и двайсет години.
Себастиан веднага си помисли за Морган. Бъдещето на този млад мъж щеше да бъде ограничено и в изолация тук, в къщата на сестра му. Той все пак щеше да може да се грижи за себе си, но между него и брат му имаше много общи неща.
Андерсън го поздрави пасивно и Себастиан разпозна апатията, причинена от осакатяването му. Накрая щеше да го приеме просто защото нямаше друг избор.
― За мен е чест, че се съгласихте да ме приемете – започна той. – Казаха ми, че не искате да говорите за това.
― Съгласих се само защото господин Проктър ми каза, че говорите от името на брат си. Лорд Уитънбъри знае какво е да си инвалид, нали? На него не мога да откажа.
― Имате неговата благодарност.
Андерсън раздвижи осакатената си ръка. Ръкавът на палтото му се разлюля и увисна като пречупено крило.
― Ето това ме спаси. И кракът също. Бях се обърнал така, че ръката и кракът поеха взрива вместо вътрешностите ми. Бях изхвърлен назад и вероятно това също ме спаси. Французите се целеха в оръдията ни, разбира се. Не знаеха, че са безполезни.
― Вие сте единственият оцелял топчия, така че според мен сте прав. Взривът, който ви е изхвърлил, ви е спасил.
― Какъв късметлия съм, нали?
Себастиан остави Андерсън на мъката му. Той имаше право на това.
― Какво си спомняте за безполезните оръдия?
― Не много. Ние ги заредихме както трябва и ги запалихме правилно. Но не се случи нищо. Все едно вместо барут имаше пясък. Нямаше запалване, само дим. – Той сви рамене. – Затова ги почистихме и започнахме всичко отначало. Аз отворих ново буре с барут, за да се уверя, че е сух. И всичко това под непрекъснатия огън на врага. Стана съвсем същото, както първия път. Бяхме като яребици на пусия. Техните оръдия буквално ни разкъсаха, преди офицерите да заповядат отстъпление. Дотогава вече бях полумъртъв.
А последствията от тази касапница бяха постлали пътя му към дома. И сега разказваха за кървавия погром.
― Ще опишете ли спомените си от събитията писмено? Ще свидетелствате ли официално?
― Аз вече не мога да пиша, сър.
― Ще доведа писар, който да запише думите ви, както и свидетели за достоверността им.
Андерсън се поколеба.
― Докато бях на лечение във френския манастир, ме посети един офицер. Разказах му какво се случи. Той ми съобщи, че войната е свършила и нищо хубаво няма да излезе, ако разкажа на света за случилото се. Каза да оставим мъртвите да почиват в мир.