Той не пропусна да отбележи, че тя не поиска разрешение, нито съвет от него.
― Брат ми споделя ли това мнение?
― Не съвсем. Той се съгласи с гледната точка на майка ви.
― Аз също.
― Те не ме изоставиха заради позора на баща ми, а ме приеха в техния дом. Те не се отвърнаха от мен, когато скандалът заплашваше да опетни и тях самите. Аз трябва да бъда така лоялна, както те бяха към мен.
― А ако ти забраня?
― Моята надежда е, че няма да го направиш и няма да издадеш подобна безпричинна заповед.
В думите й прочете, че може да нареди каквото си иска, а тя ще да направи каквото реши.
Точно сега обаче Себастиан не даваше пукната пара за това. И жената до него го знаеше. Беше планирала много умно момента за този разговор.
Той посегна към нея. Сега беше по-заинтересован да издава заповеди, на които тя с радост щеше да се подчини.
Два дни по-късно Себастиан разказа на брат си историята, която чу от Андерсън. Новините потиснаха Морган, както всички доклади за касапницата на фронта досега.
― Ще го направя достояние на армията, както и на Комисията по боеприпасите. Също така смятам да проследя и да открия източника на този барут.
― Малко вероятно е да го откриеш.
― Върху бурето е имало печати. Ще видя какво мога да науча. Не е много, но е повече, отколкото знаех преди месец.
― Не се чувствай задължен да го правиш заради мен. Знам, че заради това не можеш да се откажеш.
― Първоначално да, но сега имам и други мотиви. Сега го правя заради Андерсън. И, да, признавам, надявам се да науча, че Келмслий е бил невинен.
― А ако не е бил?
― Той вече плати и всичко ще приключи.
― Би било добре всичко да приключи – рече замислено маркизът, но не с тъжния двусмислен тон, който използваше често.
― Напоследък настроението ти, както изглежда, се е подобрило, Морган. Загърбил си онази дълбока меланхолия.
― Откакто времето се затопли, убедих доктор Фенуд да ме мести следобед до прозореца. Дори само няколко минути свеж въздух действат благотворно на здравето ми.
― Радвам се да го чуя. Искам да говоря с теб и за това. Любопитен съм. Има ли някаква промяна с краката ти?
― Не. Разбира се, че не.
― Съвсем нищо? Никакви усещания?
― Това са много странни въпроси. Защо ми ги задаваш?
― Гръбначният ти стълб не е прекъснат, нито счупен. Така че винаги съществува вероятност...
― Няма никаква вероятност, по дяволите! Звучиш като онзи германски шарлатанин!
― Неговите теории бяха спорни, но той е световноизвестен и признат учен. – Изчака, докато гневът на Морган утихне. – Преди няколко дни Одриана е била при теб. Седяла е на пода до стола ти.
― Беше разстроена, защото научила, че една от нейните приятелки не е тази, за която я е мислила. Трябва да й кажеш да прекъсне връзката си с това момиче.
― Не говоря за причината, заради която е била тук. Тя ми довери, че докато е седяла на пода, одеялото ти е помръднало. Което означава, че кракът под него най-вероятно е помръднал.
― Тя греши. – Лицето му отново се изопна. – Не ми каза нищо за това. Ако беше, веднага щях да я разубедя и да я извадя от безнадеждната й илюзия.
― Не, тя каза на мен. Не й се сърди. И макар, че е силно привързана към теб и се моли да е права, всъщност не храни никакви илюзии. Ти видя ли одеялото да помръдва? Имаш ли друго обяснение?
Взираше се в брат си като човек, който иска да нанесе удар.
― Питам те отново. Чувстваш ли някакви усещания? Каквито и да са те?
― Не, дяволите да те вземат! Не!
― Мисля, че лъжеш.
― Защо ще те лъжа?
― Не мен. Себе си. И нямам никаква идея защо. – Себастиан стана и заобиколи масата. Сграбчи стола на Морган и го завъртя.
― Какво, по дяволите...? – извика Морган.
Себастиан издърпа одеялото.
― Сега не би могъл да вървиш дори да беше напълно излекуван, затова всяка промяна ще е едва доловима... Но поне се опитай да...
― Няма да го направя. Махай се оттук!
― Ще опиташ! Дори да има съвсем мъничък шанс, трябва да опиташ!
― Шанс? Няма никакъв шанс, глупак такъв! И кой си ти да ми нареждаш какво да правя? Аз съм този, който е затворен в тази стая. И не говорим за твоя, а за моя проклет живот!
Себастиан отиде до вратата.
― Фенуд, ела тук.
Слугата се появи веднага.
― Изхвърли това нещо! – заповяда, сочейки одеялото, покриващо скута на брат му.
Очите на Фенуд се разшириха от изненада и уплаха.
― Фенуд, жена ми каза, че е видяла движение. Слабо, почти незабележимо. Извикай лекарите да го прегледат. И махни това одеяло от него, освен ако не му е студено. Ще следиш за някакви движения.
Морган изглеждаше така, сякаш щеше да получи удар.