― Скоро ще са тук – продължи той. – След няколко секунди. Вие мълчете. Аз ще отговарям на въпросите.
Погледът й бързо обходи стаята. Разбира се, че щеше да има въпроси. В тази странноприемница бе произведен изстрел и всички го бяха чули.
Суматохата приближаваше – гласове, тежки стъпки и шум. Неочаквано настъпи тишина. И вратата леко се открехна.
― Мълчете – нареди й още веднъж Домино.
Вратата се отвори широко и на прага застана разтревоженият ханджия. Тревогата на лицето му се смени с облекчение, а веднага след това с гняв. Зад него, под различни ъгли, надничаха десетина лица.
― Няма мъртви – обяви ханджията през рамо и докато новината обикаляше коридора, той пристъпи в стаята и скръсти ръце. Огледа раната на ръката на госта, после стола, на който седеше Одриана, и накрая револвера на пода.
Вниманието му се върна отново към Одриана.
― Още щом пристигнахте, разбрах, че ще ми донесете неприятности. Странноприемницата ми се слави с добро име и аз няма да...
― Съмърхейс! Какво, по дяволите...? – Ново лице се присъедини към тълпата пред вратата – хубав млад мъж със сини очи и много тъмни къдрици.
Новодошлият си проправи път през хората и влезе в стаята. Огледа сцената и поклати глава.
― Лоша работа, Съмърхейс, лоша.
Одриана с ужас осъзна как изглежда всичко това. Мъж и жена сами в странноприемница... Мъжът ранен от пистолет... Всички тези хора си мислеха, че те са любовници, които са се скарали, и тя го е простреляла!
― Но ти кървиш, Съмърхейс – продължи непознатият. – Прострелян ли си?
В този миг Одриана осъзна, че този внушителен джентълмен говори на Домино, а не на ханджията. Съмърхейс. Имаше един Съмърхейс, замесен в разследването на баща й. Лорд Себастиан Съмърхейс. Братът на маркиз Уитънбъри. Безкомпромисен, жесток и непреклонен.
Но как бе възможно той да е Домино? От всички хора точно той най-добре знаеше, че баща й е мъртъв и...
Тя се втренчи в него, докато осъзнаваше истината.
― Куршумът е в моята стена. – Ханджията се наведе, за да огледа щетите. – Но е бил насочен да рани или по-лошо, това е ясно. Без съмнение тази жена го е простреляла и той е голям късметлия, че не го е ранила тежко.
Хората пред вратата се съгласиха шумно с него. Новината, че една жена се е опитала да застреля любовника си, пое по коридора. Обвинението отекваше като ехо в цялата сграда.
― Не стана така. – Лорд Съмърхейс скъса ръкава на ризата си и използва парчето, за да притисне раната в горната част на ръката си. – Един човек нахлу тук! Крадец. Опитах да се защитя и той ми се нахвърли. В борбата оръжието гръмна.
― Това не ми звучи правдоподобно – промърмори ханджията.
― Нима се съмнявате в думата ми на джентълмен? – попита заплашително лорд Съмърхейс.
― Не подлагам нищо на съмнение, сър. Ще оставя това на мировия съдия, ако не възразявате. На него кажете за този дързък крадец, който е влязъл в заета от гости стая само за да стреля, и е избягал, без да вземе нищо. – Той изгледа Одриана с презрение. – Искате ли да повикаме хирург от Брайтън, сър? Или може би тази жена е достатъчно сръчна да почисти раната, докато вие чакате мировия съдия? Ще приема думата ви на джентълмен, че ще го изчакате и няма да избягате.
Лорд Себастиан вдигна парцала и провери раната на ръката си.
― Имате думата ми. Ще се справим с раната. Донесете вода и чисти кърпи. Освен това дамата се нуждае от друга стая за тази нощ, така че се погрижете.
― Всички стаи са заети и аз няма да принуждавам други хора да я приютят. Нито пък искам да се мотае из имота ми, като знам какво е сторила тук. Нямам време да се правя на тъмничар, така че ще я оставя на вас, сър. Разчитам на думата ви, че ще я задържите, докато пристигне мировият съдия.
― Така да бъде, щом настоявате. А сега напуснете!
Произнесе заповедта спокойно и тихо, но така властно, че ханджията веднага тръгна към вратата. Хората започнаха да се разпръскват, за да му направят път.
― Ти също, Хоксуел – продължи Себастиан. – Нуждая се от уединение. Също така те моля за дискретност, макар да не очаквам, че това ще помогне. Сигурен съм, че разбираш.
― С радост ще ти предоставя и двете. Освен това имам резервна риза в багажа си. Ще ти я изпратя. – Той се поклони леко на Одриана и последва ханджията навън.
Лорд Себастиан затвори вратата под носовете на любопитните гости на странноприемницата, които продължаваха да надничат в стаята, после отиде до камината, за да огледа по-добре раната си.
― Защо е така черна? – попита Одриана.