Мия и хвърли странен поглед.
— В такъв случай е по-добре да ми се довериш. За да ти помогна, ще трябва да направиш това, което ще ти кажа.
— Вярвам ти. — Тогава защо се чувстваше така, сякаш Се бе надвесила над бездънна пропаст?
— Той ще бъде твой роб.
— Е, робството не е точно това, което имам предвид.
— Преди да започнем, ще трябва да промениш намеренията си.
ГЛАВА 17
Вратата й не бе заключена. Една част от него бе очаквала противното. Сърцето му заби по-ускорено, когато бутна леко вратата и тя бавно се отвори. Стаята се къпеше в меката светлина на лунните лъчи. Леглото й бе като бяло петно в сенките, а чаршафите бяха усукани и измачкани, сякаш някой дълго време се бе въртял неспокойно върху тях. Леглото обаче беше празно. Той се обърна сепнато и едва тогава я съзря на терасата. Силуетът й се очертаваше на фона на проблясващите води на Средиземно море.
Гърлото му тутакси пресъхна. Безшумно пристъпи към нея. Шумът от ботушите му се заглушаваше от плочките върху терасата. Лекият бриз развяваше краищата на пеньоара й като крила на гълъб, разнасяйки уханието й до него. Дробовете му се изпълниха с този мирис, опиянявайки сетивата му. Кръвта му закипя от желание. Всичко, което бе дошъл да й каже, се изпари като нежен аромат във въздуха.
Спря се, обзет от сладка болка по нея, с единствената мисъл да я притежава, щастлив само да докосне кожата й. Силата на желанието, много по-мощно от съпротивата му, му подейства като силен удар.
— Доминик. — Гласът му бе по-скоро като немощен шепот на умиращ.
Тя се обърна и той затаи дъх. Под пеньоара си носеше дреха от коприна с цвят на слонова кост, която прилепваше плътно към тялото й и трептеше като фина паяжина.
— Не можах да заспя преди да си дойдеш — отвърна тя със сънен, дрезгав глас. — Трябваше да ме вземеш със себе си. Тревожа се, когато не знам какво става.
Думите бяха разумни, изречени от устата на уравновесена жена — от Доминик, която познаваше, — но в тона й прозвуча съблазнителна нотка. Очите й искряха като звезди на лунната светлина. Кожата й блестеше, сякаш посипана с ангелски прах. Топлината й го обгръщаше с невидими ръце. Копринената дреха се спускаше на вълни, откроявайки всяка извивка на тялото й. Гърдите, корема, дългите стройни бедра, кожата, обляна от лунната светлина — всичко го замайваше от желание.
— Откри ли Рамзи? — попита тя.
— Не. — Николас с усилие извърна поглед към морето. Не беше разумно да гледа към нея. Тази вечер тя го вълнуваше по някакъв загадъчен начин и беше трудно да се контролира. — В Палермо попаднахме на един мъж, избягал от лагера на Рамзи. Всички бедуини са предатели. Този беше алчен. Платихме му добре за информацията.
— Но ти не му вярваш?
Николас пое дълбоко морския въздух. Денят прекаран из бордеите в покрайнините на града, го бе изтощил, а зловонието и спареният въздух едва не го бяха задушили. Тук, високо в планината, чистият въздух бе истинска сладост за дробовете му и бе като балсам за загорялата му от слънцето кожа.
— Може да е подставено лице, нарочно оставено от Рамзи, за да ни заблуди и насочи по лъжлива следа.
— Не вярваш в това.
Николас я стрелна с поглед.
— Да, права си. Рамзи е прекалено самонадеян и дързък, за да прикрива следите си. А и историята на бедуина звучеше доста правдоподобно. Открихме лагера им, навътре в джунглата от другата страна на острова. Пепелта от огъня още пушеше. Заминали са най-много преди един ден. И то бързо. Някой ги е изплашил. Рамзи се е отправил към Тунис.
— Навярно е имал някаква причина, за да дойде първо в Сицилия.
— Оръжия. — Жестока усмивка изкриви устните му. — Не всички революционери живеят във вила с красива съпруга и деца. Някои забравят политическата идеология и продават оръжията си за пари в брой или за опиум. Рамзи е бил добре снабден. От това, което успях да науча, ми стана ясно, че си е тръгнал с огромно количество оръжия и муниции, достатъчни за цяла армия революционери. Възнамерява да свали от престола бей Хамуда, законния владетел на Тунис, и да завладее кралството му.
— С „Котешкото око“ в джоба.
— Аха. „Котешкото око“. О, убеден съм, че е у Рамзи, макар бедуинът да ми се закле, че никога не го е виждал. Но Рамзи не би се опълчил срещу бея на Тунис, бел да е сигурен в победата. Откакто „Котешкото око“ е изчезнало, страната е изпаднала в невероятна нищета. Хората гладуват и измират по улиците. Беят е тежко болен и почти не може да, управлява. Всичко е една дяволска бъркотия. Ако не беше скъпоценният камък, щях да оставя цялата работа на Стринфелд и Перно.