— Приятели ли са ти?
— Едва ли. По-скоро съперници. Перно от години души по следите на „Котешкото око“. Интересите на Стринфелд са чисто егоистични: ще се радва само и само да ми попречи аз да го намеря. И двамата са били забелязани в Палермо да задават подозрителни въпроси. Навярно тъкмо те са подплашили Рамзи и са го принудили набързо да замине. Не се съмнявам, че в момента са на път за Тунис. „Котешкото око“ — помисли за това, Доминик. — Гласът му се снижи. — Безценен предмет, който мъже от цял свят търсят вече повече от сто години. Предмет, забулен от легенди, слухове и различни спекулации. Много са умрели в пустинята, водени от надеждата да го намерят. Велики владетели са се сгромолясвали и страни са страдали само заради него. Всички го желаят, защото е почти невъзможно да го притежават. И аз ще бъда този, който ще го има. — Николас наблюдаваше как бризът роши къдриците на слепоочията й. Гърдите му се стегнаха и сякаш не му достигаше въздух. Впи поглед в устните й и притисна длани към бедрата си. Внезапно почувства, че всичките му бариери рухват и остава съвсем беззащитен. — Господи, но ти ме измъчваш!
Очите й се разшириха за миг.
— Хоксмур, моля те… — Отдръпна се от него, пристъпи към каменния парапет и обви ръце около раменете си, сякаш искаше да се предпази от нещо.
— Страхуваш се от мен.
— Не е вярно.
— А би трябвало. — Страстта изкриви лицето му. — Ако можеше в този миг да прочетеш мислите ми, сигурно сърцето ти на девственица ще се изпълни с ужас. Не би трябвало да рискуваш невинността си, показвайки се пред мен в тази дреха, която жадувам да разкъсам.
— Но въпреки това нещо те спира, дори и сега. Изпитваш нужда да докажеш нещо на мен, на себе си. — Погледна го — уверена, предизвикателна и без страх. Ала въпреки това приличаше на трепереща птичка, готова всеки миг да отлети от него. — Почтеността.
От устните му се изтръгна проклятие, което би накарало всяка жена да трепне. Но тя остана невъзмутима.
— Аз не познавам подобно понятие. У мен няма вкоренени никакви морални принципи и задръжки. Само гордост. И тъкмо това — моята проклета гордост те защитава много по-силно, отколкото всякакъв девствен пояс. Не се отдавай на романтични заблуди, скъпа, и не го наричай почтеност. Аз не мисля нито за теб, нито за чувствата ти, разбра ли ме? Не ме е грижа за мечтите на една девственица за дом, брак и деца, задължения и всякакви подобни глупости, които висят на шията на мъжа като надгробен камък. Аз мисля единствено за себе си, а не за някаква… някаква… — Махна с ръка към нея. — Някаква проклета девственица. Никога повече няма да се поддам на това, разбра ли?
— Напълно. Повече няма да има никакви бюра.
Той се извърна.
— Онова беше отвратително от моя страна.
— Разбирам.
— Давам ти думата си и възнамерявам да я спазя.
— Разбира се. Нали трябва да мислиш за гордостта си. Само се чудя къде ли е била тази твоя гордост през последните двадесет години.
— Тъкмо в това е цялата проклетия. Не ми се е случвало преди да те срещна.
— Може би през цялото време си е било у теб, но ти си предпочитал да не го забелязваш заради други причини, които си смятал за по-важни. Репутацията ти, например. — Вдигна глава и погледна към морето. Той гледаше как лунната светлина танцува върху извивката на гърдите й. — Разбира се, имало е и други жени.
— Светът е пълен с тях. — Николас се запита дали тя долови сарказма в гласа му. Беше сигурен, че Доминик няма никаква представа на мъчението, на което неволно го подлагаше, дори в този миг. Светът бе пълен с жени, но той виждаше само една, жадуваше само една, нуждаеше се само от една. От нея… Прокара ръка през косата си и се озъби срещу морето. — Предполагам, че едва ли ще има голямо значение за теб, ако ти кажа, че аз не съм… че през последните няколко седмици… след Каус… изпитах… непознато досега за мен уважение към жените.
— Към всички жени ли? — Очите й срещнаха неговите. Нима виждаше очакване в тях? Проклета романтична глупачка!
— Винаги съм смятал, че си напълно различна от другите жени — отвърна той.
— Разбирам. Странна.
Погледът му се задълбочи.
— Не съвсем.
— И колко странно е това явление?
— Досега никога не съм срещал подобно.
— Доста неприятно, предполагам.
— Тъкмо обратното и това е странното.
— Разбирам.
Той се зачуди дали наистина разбира. Стоеше изправен пред нея, смутен и изпълнен с желание, питайки се, какво по дяволите става с него. Чувстваше се безсилен и победен.
Тя сведе глава и после се извърна. Едната й ръка докосваше каменния парапет.