— Ще ти покажа силата на съблазняването — промърмори той. Устните му пареха бузата й. Тя се извърна леко и му поднесе треперещите си устни. — И ще се научиш никога повече да не я използваш срещу мен, ако не искаш да получиш това, което заслужаваш. — Обхвана зърната й между пръстите си и бавно започна да ги разтрива. Тя изохка и се изви, изгаряща за нещо, което само той можеше да й даде.
— Ти дори не знаеш какво искаш… — Устните му се впиха с дива ярост в нейните. Тя се завъртя в ръцете му, но не откри нито топлина, нито нежност в прегръдката му само бруталната грубост на ръцете му, които я мачкаха безмилостно. В този миг Доминик разбра, че той я наказва. Това не бе нежно съблазняване на неопитна девственица. Той бе мъж, обсебен от демони. Мъж, подвластен на гнева си, решен да покаже силата си на всички и да накаже света за грешките му. Колко умело бе прикривал гнева си до този момент!
Но Доминик никога не бе познавала игрите на любовта. Тя познаваше единствено чистото желание и неопетнените копнежи. Ако Хоксмур се нахвърляше върху нея, обзет от гибелна ярост, тя нямаше друг избор, освен да се предаде.
И тя го стори, без нито за миг да се поколебае. Когато устните му завладяха нейните и езикът му нахлу в устата й, тя се вкопчи здраво в него, с ръце, обвити около шията му, и тяло, притиснато в неговото. Ръката му се зарови в косите й, той дръпна главата й назад и впи поглед в очите й.
— Няма да позволя да бъда манипулиран от теб — процеди през зъби Николас. Гърдите й се триеха в неговите. Тя усети топлината на слабините му, притиснати в нейните с херкулесова сила. А той не откъсваше поглед от устните й. В очите й запариха сълзи. — Няма да се превърна в играчка в ръцете на една девственица, чуваш ли ме? — Сграбчи я за раменете и я разтърси. Устните му се извиха в горчива гримаса. — Нямам намерение да бъда ничий герой, независимо колко силно някой се нуждае от мен. И никога няма да позволя на жена да ме постави на колене, независимо колко е силно желанието ми за нея. Не познавам любовта. Това е урок, на който майка ми е пропуснала да ме научи, преди да ме изостави.
— Хоксмур… — Риданията я задавиха. Затвори очи, опитвайки се да преглътне. — О, Господи, аз никога не плача. Аз…
Той изруга яростно. И в следващия миг отново я целуваше, с нежност и страст, и копнеж, примесени с гняв. Името й се отрони от устните му, но приличаше повече на зов на опитомен звяр. Посипа с целувки шията, раменете й и накрая гърдите й. Устните му бяха горещи и жадни, ръцете му я галеха и впримчваха, покорявайки я с нежната си ласка. Тя обви ръце около него, затвори очи и вдигна лице към небето. И в този миг разбра, че прегръдката и страстта му бяха това, от което най-много се нуждаеше на тази земя. Единственото, за което жадуваше… Слънцето я заливаше с жарката си топлина, а мекият бриз рошеше косите й. Този мъж бе смисълът на живота й, изпълваше я много повече от страстта й към корабите и морето, от стремежа й да се докаже в света на мъжете. Нуждаеше се от деца и от мъж, когото да обича. От този мъж, заедно с всичките му недостатъци и грешки, с гнева и презрението му към света, един мъж, който обаче вярваше, че е неспособен да обича. Обичаше ли го тя? Внезапно се задъха от щастие.
Една врата се затръшна. Хоксмур подскочи и се извърна, скривайки я бързо зад себе си. Доминик се втренчи в широкия му гръб, оправи пеньоара си и стегна колана.
— Извинете ме — разнесе се унилият глас на Себастиан. — Един от вашите хора е дошъл и настоява спешно да ви види, капитане. Отнася се за кораба ви.
Преди Доминик да успее да поеме дъх, Хоксмур стисна ръката й и я поведе със себе си. Откриха Майър в предния салон, притиснал моряшката шапка към гърдите си и опитвайки се да прикрие треперенето на брадичката си. Щом го погледна, Доминик изтръпна от лошо предчувствие. Почти бе забравила за външния свят.
— Извинете, капитане, сър. Ъъъ… госпожице Доминик… не бих ви обезпокоил, сър, но се налагаше. Корабът, сър.
— Какво има? — Гласът на Хоксмур бе измамно спокоен.
— Бил е претърсен, сър.
— Има ли някакви повреди?
— Не, сър.
— Оръжията?
— Всички са взети, сър.
— Нещо друго? — изсъска Хоксмур. Майър преглътна.
— Изглежда доста са бързали, сър, но са преобърнали вашата каюта и тази на госпожица Уилъби. Сякаш са търсили нещо. Трудно е да се каже какво са взели.
— Някой пострадал ли е?
— Да, Хатън, сър. Миналата нощ беше на вахта. Единственият от екипажа, който не слезе на острова… ами… пронизали са го, сър… оставили са го да лежи като заклана свиня.
— Не ги ли е видял?
— Страхливците са го нападнали в гръб, сър, и той не е имал никакъв шанс.