— А Дженевив? — Гласът й бе тънък и треперлив, сякаш не й се искаше да говори. — Не си представям, че тя толкова лесно те е пуснала да си отидеш.
— Аз бях дълбоко привързан към нея и тя ме привличаше не само физически. Предполагам, че съм я обичал, доколкото изобщо съм бил способен на това чувство. Ала още тогава подозирах, че тя ме използва за свое развлечение, а не защото искрено ме обича и харесва. Никога не ревнуваше от онези жени, омъжените, докато не започнах да преследвам една жена, с която се запознах доста по-късно. Дженевив мигом я възненавидя. Това за нас се превърна в опасна игра, изпитание на волята, а за мен бе нещо като обсебване. Жената бе млада, руса, омъжена за един мъж, когото Дженевив бе обичала някога, един мъж, който отказал да се ожени за нея заради недотам благородното й потекло. Един херцог, при това близък приятел на Уинтърхър. Досега никога не бях притежавал херцогиня и, разбира се, тя трябваше да бъде моя, ала само веднъж. Дженевив заплаши, че ще ме изгони, дръзна ли да посегна на честта й.
— Предизвикателство, на което не си могъл да устоиш.
— На осемнадесет години аз притежавах достатъчни смелост и похотливост за десетина мъже. Преследвах онази жена, спечелих огромна победа и тя дори опита да се самоубие, когато страстта ми към нея се охлади.
— Ужасно.
— Херцогът ме предизвика на дуел, както повеляват законите на честата, но още преди да даде първия изстрел внезапно му прилоша и умря пред очите ми.
— Скандалът сигурно е разтърсил цял Лондон. Хвърлиха ли те в затвора?
— Не. Всички, разбира се, узнаха. Херцогинята се видя принудена да напусне страната. Моята репутация като развратник и негодник скочи до небесата. Но вместо да ме изхвърли, Дженевив ми купи къща в провинцията, още една в Лондон, дрехи, нае ми слуги, снабди ме с коне. и екипаж и поиска верността ми като отплата за щедростта си. За известно време аз се съгласих, оттеглих се от бурния светски живот и започнах да колекционирам изящни предмети, превръщайки се в познавач на редките и ценни произведения.
— Значи си я направил много щастлива.
— За кратко. Увлякох се по друга русокоса красавица, този път съпруга на адмирал. Дженевив ми подари кораб, по-скоро като на шега, и аз открих любовта си към морето. И тогава, няколко месеца по-късно, при това съвсем внезапно, Дженевив умря, оставяйки ми наследството си — огромна сума. Още не бях навършил двадесет и една.
— Живял си живот като за трима мъже.
— В някои отношения дори още не бях живял. Дори сега — особено сега понякога — животът ми се струва лишен от смисъл и съдържание. Усещам тежестта на годините и не виждам нищо друго, освен една огромна пустиня, която съм оставил зад себе си. — Впери поглед в процеждащите се от тавана слънчеви лъчи. — Не се гордея е това, което бях тогава, и със сигурност не и с произхода си. Не се гордея с безбройните неща, които съм вършил, за да затвърдя лошата си слава. И със сигурност не изпитвам никаква гордост, че познавам мъжа, изхвърлил майка ми и баща ми и с огромна неохота приел да бъде мой настойник, за да изпълни последната воля на жена си. Гордостта ми се корени в работата ми, в моя кораб и в моя екипаж. Не подценявай дълбочината на това чувство, нито желанието ми да си отмъстя, задето е било накърнено.
— Не бих се осмелила да подценявам нищо у теб. Но ми се струва, че ти го правиш.
— Мислех, че ме презираш. — Усети как пръстите й леко погалиха ранената му ръка. — Господи, само не ме съжалявай!. — Издърпа ръката си и се извърна от нея, обзет от внезапно неудобство. Чувстваше се така, сякаш бе изтръгнал сърцето си и го бе хвърлил на масата пред нея, за да забие вилицата си в него. Тази мисъл го накара да стисне зъби. Уязвимостта никога не му е била присъща. — Какво, по дяволите, му остава да каже на човек, след като е разголил душата си? Поемам отговорността за всичко, което съм направил, Доминик. За мен не са останали ненаучени уроци.
— Наистина ли? Мисля, че ти продължаваш да обвиняваш Едмънд Търлестан заради несправедливостта, която си изстрадал, след като е изхвърлил майка ти от къщата си.
Николас рязко извърна глава и я изгледа гневно.
— Върви на горната палуба, жено.
— Не се опитвай да бъдеш прекалено горд, Хоксмур. Най-голямото човешко падение не е да се опитваш да обвиниш някого за всичките си нещастия.
— Върни си! — изрева той, треперейки от ярост.
— Не се дръж като грубиян, Хоксмур. Никак не ти отива.
С три скока той се озова до нея, стиснал юмруци и едва сдържащ гнева си.
— Човешкото падение стои пред теб, скъпа моя, в най-чист вид. И няма никакво оправдание за това, нито пък съществуват някакви дълбоки корени. Направи услуга на себе си и престани да се опитваш да ги откриеш.