— А мислил ли си някога да простиш?
Очите му се присвиха застрашително. Тя примигна, сякаш отговорът щеше да му извади очите.
— Можеш да простиш на себе си. И със сигурност можеш да простиш на Едмънд Търлестан.
— Работата не е в това.
— А би трябвало да бъде. Сега си зрял мъж, който не вижда нищо друго освен пустинята, в която смяташ, че си превърнал живота си. Омразата ти към Търлестан те е заслепила и те отдалечила от човека, който всъщност си. Не е ли време старите рани да зараснат?
— Каквото и неудовлетворение да съм познал, не вярвам, че то има нещо общо с незаконния ми произход. Познавал съм много хора, обзети от демони, понесли върху плещите си тъжното бреме на родителските грехове. Господи, не гледай на всичко в романтична светлина, Доминик.
— Трудно може да се нарече романтична! Всеки път, когато си отвеждал онези жени в леглото си, когато си лягал с жена върху бюрото, както с онази в библиотеката в Каус, ти не си изгарял от страст или от любов.
— Така е.
— Бях свидетелка, Хоксмур. Именно липсата на чувства бе това, което ме ужаси, и преследваше сънищата ми, а не самият акт. До този момент не можех да го свържа с мъжа, когото зърнах, скрит зад привидната грубост и безчувственост. Може и да греша, но когато си бил с всички онези жени, ти си изливал омразата си към Уинтърхър. Тъкмо това те е обсебило. Мъжете, за които онези жени са били омъжени, са въплъщавали всичко, което си презирал у Уинтърхър. Искал си да омърсиш безупречния произход, да смачкаш високомерието на аристократите, да забиеш ножа дълбоко в сърцевината на това, което ги прави благородници. Искал си да им докажеш, че те не са по-добри от теб, да ги изцапаш с докосването на едно нищожно копеле. Не мога да те обвинявам, че не се мислиш за по-добър от това, в което са те научили да вярваш, че си — особено в Лондон, където синята кръв и богатството означават много повече от характера и достойнствата на отделната личност. Но имай смелостта и разума да видиш всичките си постъпки такива, каквито са: едно изкусно прикритие на истинската ти душа. Обзалагам се, че нито за миг в живота си не си бил искрено и дълбоко обичан, не си изпитал безкористна привързаност.
Всяка дума се забиваше като отровна стрела в сърцето му.
— И ти си разбрала всичко това, просто така, за по-малко от месец?
— Да, вярвам, че съм го разбрала.
— Разбрала си го друг път! Проклети жени, свикнали да си пъхат носа навсякъде. Не се навирай там, където не ти е работа. Занимавай се със собствения си проклет живот, пази скъпоценната си девственост и мисли как да я опазиш и за в бъдеще. — Видя как страните й пламнаха, зърна наранения поглед в очите й, ала продължи с ледено горчив глас, сякаш наказваше провинилата си дъщеря. Да, искаше да я накаже за това, че бе извадила душата му на показ. Искаше да изтрие този израз на съчувствие от лицето й и знаеше как да го направи. — По-добре да приемеш първото предложение за брак, което ще получиш, преди горкият глупак да осъзнае бездните на своята глупост, позволявайки си да обича жена, която дрънка каквото й падне!
Дъхът й излезе със свистене. Стрелата му улучи целта си. Хоксмур напразно чакаше да изпита задоволство и видя с дълбоко чувство на безвъзвратна загуба как тя бавно се затвори в себе си.
— Щом искаш, изкопай собствения си гроб, Хоксмур! рязко изрече болезнено засегнатата млада жена. — Имаш благословията ми. Прекарай остатъка от живота си, разяждан от омраза и горчивина и, да, това наистина ще бъде пуст и жалък живот, защото никога няма да разбереш, че това, което смяташ за слабост, може да ти даде огромна сила. И велика радост. Не, не те съжалявам, не повече отколкото ти съжаляваш бунтовниците. Всъщност у мен няма почти никакви чувства към мъжа, в който си се превърнал. Но тъгувам и ми е мъчно за онова дете, което някога си бил.
Обърна се и го остави там, в мрачния трюм, загледан след нея, питайки се защо се чувства така, сякаш току-що бе водил най-голямата битка в живота си и безславно я бе изгубил.
Коренните жители по северното крайбрежие на Африка, които от десетки години тероризираха английските и американски кораби в Средиземно море, всъщност притежаваха малобройна флотилия, състояща се главно от малотонажни военни кораби и плитководни плавателни съдове с едно или две оръдия на борда. Приспособени да преследват и да взимат на абордаж тежките търговски кораби, те трудно можеха да устоят на атаките на един военен кораб. Построени с остри носове за по-висока скорост, те бяха много леки и трудно можеха да оцелеят, ако ги улучеше снаряд от тежковъоръжена фрегата. Техните оръжия бяха грубо изработени и рядко работеха. Никога не напускаха пристанищата си, ако знаеха, че наоколо кръстосват други плавателни съдове, и никога не излизаха в открито море при наличието на кораб с готови за стрелба оръдия. Успехът им в пиратските им нападения в голяма степен се дължеше на високомерието на английските и американските капитани, които много често засядаха в коварните плитчини. Докато тези варварски племена се ужасяваха от морските сражения с палубна артилерия, те почти винаги побеждаваха в ръкопашен бой, защото екипажите им владееха до съвършенство ятаганите, сабите и пиките.