— Библиотека. — Любопитството у нея се събуди. — Там със сигурност има книга, в която мога да открия формула за изчисляването на дължината на носовата част и резултатното…
Приглади тъмната си коса, стегната в дебела плитка, и оправи гънките на роклята си. Едва ли някой щеше да я забележи в тълпата, особено ако избягва осветените салони. Наметна шала на раменете си, духна свещта и напусна кораба.
Откри слугинския вход в задната част на сградата и тихо се промъкна вътре. Един лакей й подаде празна табла, измърмори нещо за сандвичи и мина покрай нея с гордо вдигната глава и щръкнала перука. Въоръжена с таблата и с решително изражение на лицето, младата жена се измъкна от кухнята, прекоси тесния коридор, после пое по един по-широк, който изглежда опасваше цялата къща. Музиката се чуваше отляво, а отдясно коридорът тънеше в сенки. От двете страни се виждаха затворени врати. Доминик стигна до последната, натисна дръжката и вратата плавно се отвори.
Младата жена изпусна доволна въздишка. Стаята бе празна и три от четирите й страни бяха запълнени с книги от пода до тавана. Четвъртата стена бе заета от прозорец, както и от портретите на джентълмени със строги лица, облечени тъмносини сака, наподобяващи морски униформи, и бели панталони. В стаята нямаше много мебели, като се изключи огромното бюро и трите кресла, подредени пред него. В единия ъгъл, точно до лавиците с книги, се виждаше дълбоко кресло с висока облегалка.
Доминик пристъпи вътре и затвори вратата. Приближи до бюрото, остави таблата и придърпа свещника до една купчина листа. Погледна ги внимателно. Вяха документи на клуба. Преглътна мъчително, изпълнена с чувство за вина и побърза да ги върне на мястото им. Интересуваха я чертежите. Не искаше да краде, а само да се научи. Прехапа долната си устна и огледа лавиците. Нямаше нищо лошо в постъпката й, нали? Какво ли биха казали тези джентълмени, които я гледаха свъсено от стената, ако я открият да тършува из библиотеката им?
Една книга привлече погледа й. Позлатената й подвързия светеше като факла в претъпканата лавица. Заобиколи креслото, повдигна се на пръсти и протегна ръка. Пръстите й тъкмо докоснаха долния край на книгата, когато се чуха някакви гласове. Последва смях. Прозвуча като дяволито женско хихикане. И приближаваше към вратата.
Доминик се втренчи изумено натам. Разнесе се мъжки глас. В отговор отново се чу хихикане. Дръжката се завъртя и вратата се отвори. Доминик инстинктивно клекна на пода зад креслото.
Страните й пламтяха. Тя сви колене и се наведе още по-ниско. Вратата се затвори зад новодошлите. Сега сигурно щяха да си поговорят. Навярно се бяха уморили от шума и музиката и бяха дошли тук да си отдъхнат за малко. Нещо изшумоля. Звукът напомни на Доминик как майка й сваляше тафтените си вечерни рокли с многобройни долни фусти.
Напомни й и за онази нощ, когато, скрита зад паравана, бе наблюдавала как онази дама от Италия бе свалила вечерната си рокля и фустите и се бе отпуснала в прегръдките на един мъж, който не й беше съпруг.
— Нали не мислиш… — задъхано прошепна жената.
— Не. — Гласът бе дълбок, плавен баритон, също като на красивия тъмнокос певец от Сицилия, който бащата на Доминик някога познаваше. Себастиан, с гарвановочерни коси и тъмносини очи. На тринадесет години Доминик се бе влюбила от пръв поглед в него. — Никой няма да ни намери тук, Маргарет — каза мъжът.
— Но Едуард е толкова ревнив. — Думите й потънаха в страстна въздишка.
— На теб ти харесва. — В гласа му прозвуча някаква дяволита и порочна нотка, която накара Доминик да затаи дъх.
— Ръцете ти са толкова големи, скъпи. Обичам, когато ме докосват там… само още едно копче и ще бъда свободна.
— Говоря за съпруга ти. Харесва ти да го караш да ревнува.
Очите на Доминик се разшириха.
— Не съм и помисляла за Едуард от мига, в който ти влезе в балната зала — дрезгаво промърмори жената. — Още тогава те пожелах също толкова силно, както те желая в този миг, макар и да съм съпруга на един проклет британски адмирал. Носят се толкова ужасни слухове за теб.
— Продължавай. — В спокойния му, овладян глас прозвуча развеселена нотка. Този мъж явно много добре знаеше точно какво прави.
Изминаха няколко минути в тишина. Бедният адмирал Едуард. Сигурно се налива някъде с шампанско, в пълно неведение за това, което този негодник прави със съпругата му.
— Чух, че тази сутрин си бил с лейди Натуик — каза жената. Гласът й бе странно прегракнал и умоляващ, сякаш просеше за нещо. Чу се звук от раздиране на плат, като че ли бе брезент. Миг по-късно някакъв малък предмет се изтърколи по дървения под и спря до коляното на Доминик. Тя го взе и го вдигна към светлината. Беше перлено копче.