Лицето му стана пурпурно.
— По дяволите, жено, нима не ти е останал и капка здрав разум? Излизай оттук!
— Със сигурност няма да го направя. Ти си този, който ще излезе.
Николас захвърли дрехите, пристъпи към ваната, хвана се с две ръце за ръбовете й и се надвеси над нея. Светлината на свещите танцуваше по мускулестите му рамене и блестеше като звезди в очите му. Устните му бяха извити в усмивка, която не излъчваше топлина, нито успокоение, но поради някаква странна игра на съдбата Доминик изпита желание да обвие ръце около врата му и да впие устни в неговите.
— Тогава остани — промърмори той с измамно мек глас, който накара сърцето й да подскочи в гърдите. — След като не ми вярваш и смяташ, че съм толкова глупав, че да си измисля някаква история с цел да вляза в спалнята ти, след като мислиш, че у мен няма останало нищо добро и почтено — признавам, че сигурно имаш право, имайки предвид доскорошното ми държане, — в такъв случай имаш пълното право да останеш в тази стая през цялата нощ. Няма да те обвиня, ако го направиш. А утре сутринта ще можеш да се радваш на честта, че си станала съпруга на първия лейтенант на бей Хамуда. От своя страна аз ще спася сина му и ще знам, че съм се държал като глупак, опитвайки се да те предпазя от беда от благородни подбуди. Като те гледам сега, си припомням всичките ти усмивки по време на вечерята и очарователното ти кокетничене и стигам до извода, че може би тъкмо това е било най-съкровеното ти желание. Извини ме за нахлуването.
Доминик се надигна и сграбчи ръцете му, преди той да се извърне и да си тръгне. Ленената кърпа се плъзна надолу и прилепна към гърдите й. Погледът му се прикова в тях и потъмня от желание.
— Почакай… — Младата жена стисна ръцете му. Гласът й звучеше странно дрезгаво, почти умолително. — Синът на бея… — Ахна смаяно. — Той е „Котешкото око“, така ли? О, Хоксмур, ти ще тръгнеш да го търсиш! Въпреки желанието си ти ще се превърнеш в герой за това малко момче!
Лицето му бе твърдо като маска, изсечена в лед. Нужна бе женска ръка, за да го стопли, да приглади и смекчи грубите му ръбове. Взираше се в устните й със същия твърд и непреклонен блясък в очите. Гледаше я по същия начин, както онзи път в трюма на „Мисчиф“, когато й бе говорил толкова студено и гневно. Само че сега лицето му изглеждаше уморено и изпито. Доминик почувства болката му толкова силно, че й се прииска да извика. Плъзна пръсти по ръцете му. Тялото му се скова.
Тя преглътна с усилие.
— Вярвам ти. Ти си най-добрият мъж, когото съм познавала.
— Познавала си много малко мъже. — Гласът му бе студен, а лицето му — сурово и непроницаемо. Но в очите му имаше някаква мекота и уязвимост, които докоснаха най-чувствителните струни в душата й.
На гърлото й заседна огромна буца.
— Това, което казах в трюма…
— Забрави го.
— Не… аз не мислех нищо от онова, което казах. Изрекох го от гняв, без да мисля. Знам, че често…
— По дяволите, жено, аз съм този, който трябва да ти се извини. Ти не си направила нищо. Просто ми каза в лицето жалката истина, която отдавна знаех, но проклетата ми гордост ми пречеше да призная, докато ти… И аз… — Дъхът му излезе със свистене. — Държах се като отвратителен негодник, нахвърляйки се върху теб и обиждайки невинността ти, която наистина трябва да пазиш и цениш. — Погледът му се прикова за миг на устните й, сетне се плъзна към гърдите й. — Замръзваш.
— Николас… — Шепотът й увисна помежду им. Диханията им се сляха в едно — накъсани и страстни. Двамата се раздвижиха едновременно — тя към него, а той към нея. Обви я със силата и топлината си, притисна я към гърдите си и завладя устните й с покоряваща жар. Ръката му притисна ханша й, а слабините му се отъркаха в нейните. В тялото й сякаш лумнаха огньове. Желанието му бе диво и необуздано, такова бе и нейното.
Николас я повдигна с лекота, направи една крачка и двамата се стовариха на пода. Устните им се срещнаха с изгарящата лудост на незадоволената страст. Ръцете им не знаеха въздържаност, телата им се извиваха, закопнели да се слеят с едно. Под треперещите й пръсти се разхвърчаха копчета, ризата му се свлече, разкривайки мускулестите му рамене. Той се изправи на колене, притисна бедра от двете страни на тялото й и дръпна мократа ленена кърпа.
Останала почти без дъх, Доминик протегна ръце към него. Изви се да го посрещне, неспособна да понесе дори докосването на погледа му до голата си плът.
— Ти ме желаеш — изхриптя той, наведе глава към гърдите й, обхвана ги в шепи и ги повдигна към устните си. — Ти дори не подозираш колко страдах за теб. Желанието ми бе толкова огромно, че дори не можех да се позная. Опитах се да го прогоня, ала никога досега не бях познавал толкова силна и всепоглъщаща страст. Никой мъж не я е познал. Независимо колко е благороден и достоен за теб. Трябва да спра това мъчение… — Езикът му се плъзна по кожата й, обиколи едното зърно, потърка го леко и Доминик извика от болезнено удоволствие. В следващия миг пое зърното с устата си и тя почувства как цялата й утроба се преобърна. — Сладко мъчение — прошепна той и засмука набъбналото зърно. Отдръпна се и покри с целувки гърдите й. После се изправи над нея. Лицето му бе сгърчено от желание, а погледът му бе почти агонизиращ от страст.