— Не! — извика тя. — Не мога да го оставя…
Перно изкрещя някаква команда, дръпна силно поводите и те се понесоха към пустинята.
ГЛАВА 25
Доминик рязко се събуди. Втренчи поглед в тавана, опитвайки се да се ориентира. Огледа богатата украса, изобилието от кадифе, позлатени пискюли и дебели килими.
Дворецът на бей Хамуда. Стаята на Хоксмур. Леглото на Хоксмур.
Зад прозорците небето светлееше. Тя затвори очи и се сви на кълбо, обзета от безкрайна мъка. Предишната вечер Хасан бе принуден да й даде слабо сънотворно, след като я изкъпаха и почистиха раните й. Умората най-накрая я обори и тя потъна в неспокоен сън.
Разсъмваше. Къде бе той?
Дрезгав шепот наруши тишината.
— Доминик.
Заля я гореща вълна. Тя се надигна, подпря се на ръце и го видя застанал в подножието на леглото. Не беше мираж. Нито видение. Беше мъж, от плът и кръв. Сажди, синини и засъхнала кръв покриваха лицето му. Ризата му висеше на парцали, разкривайки раните на гърдите му. Устните му бяха подути, а дишането — тежко и накъсано. Стоеше неподвижно, подпирайки се с една ръка на колоната.
Погледите им се срещнаха. На Доминик се стори, че земята се разлюля. Изрече задавено през сълзи името му и запълзя през смачканите завивки към него, мълвейки несвързано. В следващия миг бе в обятията му, притискаше се неистово към гърдите му, а той обсипваше с целувки косата, лицето, шията, превързаните ръце и накрая устните. Строполи се до нея и двамата простенаха.
— Ранена ли си? — пресипнало попита той, докато се опиваше от устните й.
— Не. Тя зарови пръсти в косите му, вдъхвайки аромата му. — Мислех, че завинаги съм те загубила… — Физическата болка бе нищо в сравнение със страданието на душата. Тя мигом изчезваше, когато душата се изпълни с радост, когато духът намери покой в сливането на две любящи сърца.
Единението на душите бе вечно за разлика от мимолетната страст, разпалваща телата. Всяко докосване, всяко дихание бе като присмех над случилото се досега помежду им. Радостта на Доминик бе толкова пълна и всеобхватна, че не можеше да спре сълзите, които се стичаха по лицето й.
Николас ги попи с целувки.
— Съпруго моя…
— Да.
— Пазителко на сърцето ми, обичам те.
Понякога екстазът биваше по-мъчителен от страданието. От гърдите й се изтръгнаха ридания и тя се притисна е всички сили към него. Всяка милувка на ръцете му и на езика му караше утробата й да тръпне. Всяко плъзване на дланите му по бедрата, корема, гърдите, хълбоците, женствеността й, я жигосваха завинаги като негова. Ленената роба не бе преграда за страстта му. Скъсаната риза и панталоните не можеха да спрат желанието й. Той се изправи до леглото й, изгарящ от диво нетърпение, ала очите му сияеха от любов. И когато се наведе над нея, тя нежно целуна превръзките по раменете му и го привлече към гърдите си. Посрещна с радост първия му тласък.
Заглуши вика й с устни, а езикът му нежно се обви около нейния във вечния ритъм на любовта. Николас я повдигна и я прониза, изпълвайки я докрай. Изпиваше устните й, завладяваше гърдите й, носейки я към върховете на желанието. Двамата достигнаха едновременно освобождението, после се отпуснаха изнемощели и окъпани в пот сред смачканите завивки, жадуващи за още и още.
— Не — спря я той, когато тя се хвана за таблата на леглото. Улови ръката й и я мушна под брадичката си.
Тя се опита да оближе устните си.
— Аз… устата ми е… пресъхнала…
Николас се извърна и зарови глава в меката коприна на косите й.
— Помислих, че ме напускаш. — Подпря се на лакът и се протегна за каната с вода. Доминик наблюдаваше как мускулите по гърдите и ръцете му потръпват при всяко движение и внезапно се засрами от голотата си. Извърна лице и се сгуши зад гърба му.
— Ето — промърмори младият мъж с натежал от чувственост глас. Всичко в нея се преобърна, когато той улови брадичката й и извърна главата й, за да я накара да го погледне. Мили Боже, той бе най-прекрасният мъж на земята, дори и с насиненото си и изранено лице. Николас се вгледа в очите й, сякаш търсеше признаци на съжаление и съмнение. Не откри никакви.
— Съпруго моя… — промълви той и ороси устните й с водата. Доминик облиза бавно капките. Очите му се присвиха, докато изучаваха устните й. — Помислих си, че съм те изгубил заради собствената си глупост.
Сърцето й се сви и думите сами изскочиха от устата й.
— О, Господи, Николас, аз съм виновна за всичко! Хатън загина, защото казах на Халид, че си взел всички съкровища на Омар. На всичкото отгоре заради мен попадна в ръцете на Рамзи…