Чак сега Доминик осъзна заблудата си.
— О, Боже… аз си мислех, че не ме искаш. Помислих, че ме мразиш. Дори не можех да те гледам по време на церемонията. Всичко, което направи и изрече тогава, ми се стори като потвърждение, че ме презираш. Обичах те толкова много, че не можех да понеса мисълта за твоята омраза. Изглежда в глупостта си съм виждала несъществуващи неща.
Той се надигна и обхвана главата й с длани.
— За един ужасен миг си помислих, че доброволно си отишла при Рамзи, за да избягаш от мен. И когато те видях да танцуваш в онази палатка, сякаш му принадлежиш… — От гърдите му се отрони тежка въздишка. — Помислих, че ще полудея, Доминик. За мен щеше да бъде краят, ако ти…
— Не. — Обви ръце около врата му и затвори очи. Сълзите закапаха по лицето й. — Не казвай нищо повече. Бих направила всичко, за да те спася. Обичам те, Николас Хоксмур! Обожавам те! Ще ти родя десет деца и се кълна, че докато съм жива никога не ще ти откажа нищо!
— Добре. Ето я и ваната. Сега ще подложа на изпитание любовта ти, съпруго моя. Сигурен съм, че след това никога няма да пожелаеш да изпиташ моята!
ГЛАВА 26
Имението Уинтърхър, Южна Англия, Октомври, 1850 г.
Доминик за стотен път оправи панделките и плисетата на розовата си шапка.
— Не биваше да идвам — рече тя. Погледът, който хвърли през прозореца на каретата, бе изпълнен със страх.
Николас поднесе към устните си ръката й, облечена в ръкавица. Осъзна, че винаги я бе смятал за неспособна да се бои от каквото и да било. Жената, която толкова изкусно бе очаровала Рамзи и бе станала, макар и неволна, причина за смъртта му, едва ли имаше основание да се ужасява от срещата си с граф Уинтърхър.
— Не бих отишъл никъде без вас, госпожо. Нали не сте забравили какъв грубиян съм.
Тя го стрелна с поглед. В очите й блеснаха дяволити искрици, които съвсем живо му напомниха за блажените дни, прекарани в каютата му по време на пътуването от Тунис.
— Да, напълно съм съгласна с теб — промърмори младата жена.
Николас усети как кръвта му кипна. Палецът му разтри леко дланта й.
— Дори ние, грубияните, умеем да споделим заслужено извоюваната победа. Ти имаш не по-малка заслуга от мен в намирането на „Котешкото око“ и спасяването на Тунис. Може би дори по-голяма. И смятам, че Уинтърхър трябва да го узнае.
Тя го изгледа недоверчиво.
— И това ли е истинската причина за настоящето ни пътуване?
— А трябва ли да има и друга?
Младата жена повдигна вежди и погледна през прозореца на каретата, когато господарската къща изведнъж изникна иззад гората от дървета.
— Не знам, Николас, има ли и друга? Господи, това място е великолепно!
Николас се наведе напред, за да погледне внушителната къща, която бе напуснал преди двадесет години.
— Да, наистина е великолепно — изръмжа, замисляйки се за искреното възхищение, което изпитваше, непомрачено от лоши чувства. Гледаше как перата на шапката й се поклащат ритмично и осъзна, че е безсмислено да крие чувствата си от нея. Пое дълбоко дъх. — По дяволите, ако искаш да знаеш, смятам, че е време да забравя миналото. — Тя продължи да се взира през прозореца. Думите сякаш засядаха на гърлото му. — Нали разбираш, време е да простя. Мисля, че най-после е време за това. Освен това, може би съм бил несправедлив към Търлестан.
Тя се извърна и го погледна. И се нуждаеш от помощта ми?
— Не бих могъл да се справя без теб.
— Справяш се е всичко, и то много добре, Николас. Тъкмо затова се омъжих за теб. — Усмихна се и сякаш слънцето проби надвисналите облаци и го заля с топлината си. Тя повдигна устни към неговите и Николас почувства как огънят лумна в кръвта му. Ръцете му я обгърнаха, устните му намериха нейните и измина доста време, преди двамата да осъзнаят, че каретата е спряла пред централния вход на къщата.
Бяха посрещнати от лакей в ливрея, който ги въведе във фоайето и им съобщи, че ги очакват в салона. Николас плъзна ръка по гърба на Доминик и последва лакея. Спомените нахлуха с все сила в душата му. Дори миризмата на мястото бе същата. Където и да погледнеше, в съзнанието му изплуваха картини от детството му, макар че сега обстановката не му изглеждаше толкова внушителна и всяваща страх. Стрелна с поглед извитата стълба и площадката, където си бе играл под погледите на половин дузина поколения Ренълдс, които го гледаха строго от портретите на стената. Погледът му бе привлечен от огледалото над бюфета в преддверието. За пръв път бе видял Дженевив, застанала пред това огледало, да се любува на отражението си. Беше се свил на стълбите и я бе наблюдавал през колоните на парапета. Дори отекването на стъпките им по белия мрамор му напомняше за властната походка, с която графът се отправяше на вечеря. Но странно, спомените не бяха толкова болезнени, колкото бе очаквал, и къщата му се струваше някак си гостоприемна въпреки студенината на белия мрамор.