Доминик го посрещна при вратата със сияещ поглед.
— Колко хубаво, че дойде — рече тя и внезапно изпита срам от родителите си.
Почувства как всички погледи се насочиха към тях, когато Николас плъзна ръка около кръста й, и сведе глава.
— Литваше ми ужасно. Искам да дойдеш с мен в седемнадесети участък от пристанището. Имам нещо за теб, което не може да чака… нито пък аз.
Джеймс Уилъби се изкашля.
— Кой, по дяволите, е този човек, Доминик?
Доминик погледна към Николас и усети как сърцето й се изпълва с радост.
— Той е… — Извърна се към баща си и се усмихна толкова широко, та чак лицето я заболя. — Той е бъдещият пети граф Уинтърхър, татко… Николас Хоксмур Търлестан. Моят съпруг.
— Твоят какво? — бавно попита баща й.
Младата жена погледна към майка си. Каролайн надничаше над рамото на съпруга си и оглеждаше любопитно Николас. Върху устните й заигра лукава усмивчица.
— Церемонията бе извършена от Хасан, везира на Тунис. Трябваше да се омъжа за него, татко. Обичам го.
— Да, дори и един глупак може да го види. Търлестан, така ли каза?
Николас протегна ръка.
— Да, сър, Търлестан.
— Виждам, че сте дяволски горд с родословното си дърво.
— Разбира се, сър. — Николас погледна към съпругата си. — Има защо да се гордея.
Джеймс Уилъби пое дълбоко дъх.
— Предполагам, че имате голям дял в успешните дела на дъщеря ми, така ли е?
— Не, сър. Това е изцяло нейна заслуга. Тя е тази, която спаси Тунис от анархия и разруха.
Джеймс Уилъби се намръщи недоверчиво.
— Така ли? Предполагам, че в такъв случай за дъщеря ми не е било особено трудно да си намери съпруг. Дъщеря ми се е омъжила. При това за аристократ. Представи си само! Граф, нали? Е, няма какво друго да направим, освен да ви приветстваме с…
— Момент, моля! — Каролайн Уилъби мина покрай съпруга си с вирната брадичка и полюшващи се пера на шапката. Изгледа укоризнено съпруга си и се закова пред Доминик и Николас. — Нямало какво да се прави! Как ли пък не! — извика тя. — Моята дъщеря се е омъжила в някаква си варварска пустиня! Ха! Ще направим истинска сватба, една истинска нюйоркска сватба, която всички дълго ще помнят. И да не е посмял някой да ме спре! Ела, Доминик. Джеймс, отведи бедния барон Титеншам и му дай да пийне чаша коняк, преди да е припаднал. Дру, помогни му. Не, съжалявам, Николас, но в този момент дъщеря ми е изцяло моя. Може би ще е най-добре да придружиш господата. Чух, че нашият скъп приятел Сайлъс Стийл държи кръчма съвсем наблизо.
Няколко часа по-късно Доминик най-после се раздели с майка си, след като подробно обсъдиха сватбените приготовления. Доминик влезе в кръчмата на Сайлъс и разбра, че Николас си бе тръгнал преди малко, преди баща й и Дру. Младата жена излезе и тръгна по крайбрежния булевард. Денят бе мек и приятен, духаше лек вятър. Приближи към седемнадесети участък, където бе закотвена едномачтова яхта. Тя се спря, за да се полюбува на кокетния плавателен съд с типично шведски платна и в гърдите й се надигна странно вълнение. Никога досега не бе виждала по-красив кораб, с остър нос, издължена форма, от полиран махагон, с опънати платна от носа до кърмата, изработени от най-фин памук. Беше малко повече от тридесет стъпки дълъг по протежение на ватерлинията и на него можеше да плава и сам човек.
Развълнуваната Доминик мина по подвижния мостик и стъпи на палубата. Наоколо не се виждаше никой, ала младата жена нямаше чувството, че е нарушила чужда собственост. Прокара нежно длан по лъскавите перила и пое дълбоко дъх. Корабът беше нов. Освен това изглеждаше много бърз.
Младата жена пристъпи със разтуптяно сърце към стълбата, водеща от палубата към каютата, попивайки с възхитения си поглед всяка подробност. Личеше си, че всеки сантиметър от яхтата е изработен с любов и старание. При проектирането и строежа не бяха пестени пари.
Доминик слезе по стълбата и видя, че стените и подът са от палисандрово дърво, излъскано до блясък. От двете страни на коридора се виждаха две врати. Едната бе отворена и водеше към каюта, обзаведена с махагонови мебели, тапицирани с кадифе. Доминик се извърна към другата врата, стисна дръжката и я завъртя. Вратата безшумно се отвори. Слънчевата светлина, струяща през двата прозореца от двете противоположни стени, мигом я заслепи. Тя влезе, извърна се с гръб към слънцето, повдигна очи и дъхът й секна.
— Да не би да си помислила, че съм заминал за Сицилия? — разнесе се дълбокият глас на Николас от сенките. — Никога не бих оставил моето съкровище.
Доминик затаи дъх и впери поглед в портрета на стената. Беше на млада жена в бяла ленена роба, застанала на фона на буйна зелена растителност. Дрехата се бе свлякла леко от раменете й и падаше свободно по тялото, разкривайки високите извивки на гърдите й и дългите стройни крака. Лицето на жената бе вдигнато към слънцето, а на устните й трептеше очарователна усмивка. Излъчваше такава зряла чувственост, че Доминик се изчерви и едва се сдържа да не извърне засрамено глава.