Всичко, за което можеше да мисли, бе как изглежда този мъж без панталони…
Не. Договорите. Договорите за кораби.
Дъхът му бе топъл, примесен с мириса на вино. Той изучаваше внимателно лицето й, опитвайки се да си припомни овала на страните й, кестенявите коси, които се подаваха изпод бонето й, извивката на гърдите й. Не я бе докоснал, но въпреки това Доминик имаше чувството, че я бе сграбчил със силните си ръце. Вътрешностите й се преобърнаха. Стори й се, че ако остане още малко, той ще я погълне цялата:
Затвори очи. Имаше чувството, че гърдите й ще се пръснат. Устните й се разтвориха в усилието да си поеме въздух.
— Да. — Думата погали лицето й. Топла, нежна, после пръстите му погалиха брадичката й, повдигнаха я…
Устните му леко докоснаха нейните също като крила на пеперуда. Доминик рязко отвори очи. Устните й трепереха, а кръвта във вените й запулсира. Тя се наведе напред, олюля се…
Договори. Кораби… много кораби.
Мъжът повдигна главата й и присви сребристите си очи.
— Може би… — Впи поглед в устните й, после се взря в очите й със смразяваща настойчивост. — Тук нещо не е наред. — Отдръпна се и скръсти ръце пред гърдите си. — Кой те изпрати?
— Какво?
— Барне ли беше? — Злобният му тон я накара да потрепери. — Проклето, глупаво копеле! Мисли си, че може да ме накисне с девственица след това, което му сторих. По дяволите, можеше да се справи по-добре, макар че преди малко успя да ме заблудиш. Говореше така, сякаш разбираш от кораби. — Разтърси глава. — Невинността ти е съвсем ясно изписана на лицето. Можеш да му припомниш, че през целия си живот съм избягвал такива като теб. И докато го правиш, можеш да го накараш да ти предаде някой и друг урок по целуване.
Все едно я бе полял с кофа студена вода. Всички видения се изпариха от главата й. В тази минута го виждаше съвсем ясно и го намрази с цялото си сърце.
— Сигурно сте по-добър любовник, отколкото моряк. В тази област навярно няма да подцените противника си. Ще търпите поражение всеки път, дори и вятърът да духа отляво.
Завъртя се, но той я сграбчи за ръката. Доминик се дръпна, но той не я пусна. Изгледа го свирепо. Той се усмихна, дръпна ръката й и я принуди да приближи. Усети топлината на тялото му. Погледът му се спря върху устните й и тя внезапно бе обзета от страх — глупав и необоснован страх, породен от това, което зърна в очите му. В този миг той видя смачканото писмо в ръката й. Ръката му покри нейната и измъкна листа. Отвори го, втренчи се в написаното, после я изгледа.
— Какво, по дяволите, е това?
— Много добре знаете какво е, господин Хоксмур. Нима не познавате собствения си почерк?
Мъжът стисна устни. Изглежда не бе от търпеливите.
— Откъде го взе?
— Беше донесено на моя кораб. А сега, ако обичате, пуснете ръката ми. Нямам нищо общо с господин Барне или с когото и да било друг, който си търси заслужено отмъщение. Не че ги обвинявам. Ни най-малко.
Изведнъж я пусна. Впи поглед в нея, докато тя разтриваше ръката си.
— Твоят кораб?! — повтори и сбърчи вежди.
— Да, сигурна съм, че много добре го знаете. — Устните й се извиха в самодоволна усмивка. — Става дума за „Мисчиф“.
Очакваше, че лицето му ще изгуби цвета си, или поне се надяваше.
— Знам го. Но аз изпратих писмо до Уилъби. — Изгледа я с нарастващо раздразнение. — За господин Уилъби.
Доминик усети как гръбнакът й се скова.
— Моят брат е в Лондон. Той управлява английския клон на корабостроителната компания „Уилъби“, докато аз…
Хоксмур махна ядосано с ръка.
— Да, знам. Говорих с него. Това е… — Пое дълбоко дъх с изражението на човек, свикнал отдавна да се оправя с непокорни и твърдоглави жени. — Добре. Вие сте сестра му. Аз исках да се срещна с вашия брат.
Доминик примигна.
— Но аз нямам друг брат.
Очите му се присвиха и заприличаха на две тесни цепки. Придоби още по-заплашителен вид.
— Нарочно ли се опитвате да ме объркате, госпожице Уилъби, или аз нещо не разбирам?
— О, със сигурност вие нищо не разбирате.
Лицето му потъмня.
— Аз ли?
— Точно така. Разбирате ли, господин Хоксмур — Тя примигна, после се намръщи. — Не, изглежда, че не разбирате, и тъкмо в това се състои проблемът ви.
— В момента единственият ми проблем сте вие, госпожице Уилъби.
— Така ли? Само допреди малко беше господин Барне. Ако питате мен, изглежда сте се заловили с твърде много задачи, господин Хоксмур.
Той се втренчи в нея, а по врата му бавно плъзна червенина. Не, не беше от смущение. Той не бе от тези мъже, които лесно се смущават. Ненапразно прелъстяваше чужди съпруги, без дори да му мигне окото. Не, това бе гняв, гняв, който се натрупваше бавно и избухваше със страшна сила.