Усмихна се на Сайлъс, пусна руля, вдигна полите си, мина покрай Хоксмур и се запъти към стълбата, водеща към каютите.
ГЛАВА 5
Изглежда не всички жени се препъваха в полите си, както бе присъщо за пола им. Госпожица Уилъби маневрираше доста умело между такелажа и лабиринта от платна, както и сред моряците, неуморно сновящи по палубата на „Мисчиф“. Николас, който не бе запознат с кораба, откри, че е невъзможно да стои близо до нея. На няколко пъти едва не се блъсна в гротмачтата, за малко да събори неколцина от членовете на екипажа и дори веднъж заплете крака си в едно навито въже. За пръв път в живота си се чувстваше не на място на борда на кораб.
Когато тя вдигна полите си, за да си проправи път към стълбата, той по навик се спря зад нея. Или може би по-скоро воден от мъжкия си инстинкт. Госпожица Уилъби се движеше бързо и очевидно нямаше никаква представа за гледката, която представляваше, вдигайки полите си почти до коленете.
Докато я наблюдаваше, Николас усети как нещо трепна в гърдите му. Тя наистина имаше най-великолепните женски крака, които досега бе виждал. Дълги и стройни, с фини мускули и изящна форма. По дяволите, те бяха по-дълги от глезена до коляното, отколкото е дължината при повечето жени от глезена та чак до средата на бедрото. Можеше само да гадае колко дълги са бедрата й. Никак не бе чудно, че се движеше с такава лекота и грация.
Младият мъж усети някаква странна сухота в гърлото си. Обикновено забелязваше и оценяваше само женските гърди. Краката никога не бяха съдържали за него такова… примамливо обещание. Още повече пък крака, обути в плътни черни чорапи, вдигнати до над коляното. Да не говорим за грубите ботуши, стигащи до глезена й. Нито пък за сивите и раздърпани фусти, които изглеждаха така, сякаш бе търкала палубата с тях. Нямаше нищо привлекателно в това. Нищо, което да предизвика това странно привличане и желание.
И толкова явна възбуда.
— Идвате ли? — Тя стоеше, стъпила с единия крак на стъпалото. Гледаше го намръщено, но в този миг му се стори някак си малка и уязвима. Прииска му се да я сграбчи в прегръдките си и да вкуси сладостта на устните й.
Сигурно за миг мислите се бяха изписали върху лицето му, защото тя примигна, после се втренчи в слабините му. Това, разбира се, я накара да се обърне и да хукне надолу по коридора между каютите.
Докато се спускаше след нея, на устните му заигра лека усмивка. Откри я да крачи напред-назад в една от стаите в дъното на коридора. Тя не го погледна, когато той наведе глава, за да влезе в стаята. Само се скова и сякаш зае отбранителна поза. В следващия миг брадичката й войнствено се издаде напред, а раменете й се изпънаха, привличайки вниманието му към гърдите й.
Николас скръсти ръце пред гърдите си, подпря се на стената на каютата и зачака да започне язвителната й лекция, която, разбира се, не закъсня. За толкова предсказуемо създание, тя бе странно очарователна и запленяваща — също като бяла лилия сред ваза, пълна с червени цветя.
— Както можете да се уверите, ние разполагаме с просторни каюти за екипажа, петнадесет на брой — заяви тя, без да го поглежда.
— Моят екипаж се състои от осем души.
Думите му я накараха да млъкне и тя премигна срещу него.
— Вие имате готов екипаж, освен този на „Флийтуинг“?
— Да, в Лондон.
— Но за „Мисчиф“ са нужни два пъти повече моряци. Освен това неговият екипаж трябва да има опит с платната и да познава кораба…
— Опитът може да се придобие за една нощ. Но не и доверието.
— Разбирам. — Стисна устни. Той почти усещаше физически битката, която се води в нея. Очевидно отчаяно се нуждаеше от този договор, макар причината за това да си оставаше пълна загадка за Николас. Рано или късно обаче щеше да разбере. Още по-интересно и възбуждащо бе явното й нежелание да прави бизнес с мъж, когото очевидно смяташе за разбойник и негодник. За миг се зачуди защо просто не го свали на брега и не приключи с цялата тази история. — Вие се занимавате с незаконна дейност, нали, господин Хоксмур?
— Незаконна. — Изговори думата бавно, сякаш се наслаждаваше на звученето й. — Имате предвид дали някога съм бил признаван за виновен за незаконна дейност? Не, госпожице Уилъби, не съм. — Тя не изглеждаше никак убедена. Поради някаква причина му се искаше да му повярва. Искаше тя да знае, че корабите й ще попаднат в добри ръце. Внезапно осъзна, че тъкмо това бе главната й загриженост. Не парите или репутацията й. Нейните кораби.
Отдръпна се от стената и бавно запристъпя към нея. С всяка негова стъпка лицето й се изопваше все повече.
— На първо място, и това е най-важното, аз съм делови човек, госпожице Уилъби. В бизнеса всеки ден се налага човек да използва някои връзки, за да се сдобие с това, което желае. Понякога се случва малко да се прекрачи границата на закона. — Спря на крачка пред нея. — Сигурно го знаете.