Едно малко късче от блаженството. За един смайващ миг той се потопи в нежното й ухание на лавандула.
— О! Стъпили сте върху крака ми, господин Хоксмур.
— Аз… — Младият мъж отмести крака си. — Извинете ме.
Коприненомеката кестенява коса го погали по брадичката. Тя се завъртя неспокойно в ръцете му и той откри, че се взира в очите й. Те не бяха жълти, бяха златисти и топли, по краищата оградени със изумруден пламък. Миглите й бяха гъсти и извити и достигаха до веждите й. Той усещаше пулса й под пръстите си. Изведнъж почувства странно стягане в областта на сърцето. Юмручетата й го заудряха по гърдите.
— Пуснете ме, господин Хоксмур, преди Сайлъс да ни е изпратил на дъното на морето.
— Да, разбира се. — Свали ръцете си от кръста й и отстъпи назад. Чувстваше се твърде едър и недодялан, като селско момче, оказало се случайно в стая, пълна с произведения на изкуството.
Недодялан? Стисна юмруци и пак ги отпусна.
— Дяволите да го вземат онзи старец — промърмори тя и издуха една немирна къдрица от челото си. Мина покрай Хоксмур и едва го удостои с поглед. — Мога да ви уверя, че случилото се не е по вина на проекта ми.
— Естествено, човек би могъл да си помисли…
— О, недейте. Корабът е съвършен от носа до кърмата. За всичко е виновен Сайлъс. Той не познава тези води. Хайде, елате. Няма защо да стоите тук. Може да се нуждаем от вас за баласт.
— За баласт — повтори той, наведе глава, за да мине през вратата, и я последва по коридора към стълбата. Не разбираше защо, но се чувстваше така, сякаш го бяха поставили на мястото му. И то за какво? Защото я хвана, преди да забие вирнатия си нос в пода.
Пое дълбоко дъх, докато тя се изкачваше пред него по стълбите. Загледа се в стегнатия й ханш. Наведе глава и зърна краката й, миг преди полите да ги закрият. До слуха му достигна отчетливото тракане на токчетата й, докато крачеше към мостика. Николас я последва, без да се колебае.
— Баласт — промърмори. В същия миг една силна морска вълна го плисна в лицето и за миг отне дъха му. Един от моряците му хвърли едно въже, но без да го удостои с поглед.
— Ето. Помогнете ми да наглася платната.
Доминик скочи върху мостика, сложи ръка на кръста си и застана пред Сайлъс Стийл.
— Какво, по дяволите, се опитваш да направиш?
Сайлъс обърна нос към вятъра и присви уморените си очи.
— Просто за малко изтървах управлението на кораба. Зрението ми не е както едно време, нито ръката ми е толкова уверена на руля. Непрекъснато ти го повтарям.
Доминик пое курс към брега и потисна съмненията си към своя стар приятел. Скръсти ръце пред гърдите си и се опита да си придаде строг вид, но не успя. Не и със Сайлъс.
— Добре. Съжалявам, че не ти казах за Хоксмур. Но това не ти дава право да саботираш договора с него, като се държиш като безразсъден стар глупак. Можеше да ни потопиш.
— Просто се питах какво, по дяволите, правиш долу с него. Или по-точно какво той прави с теб.
Доминик преглътна.
— Какво искаш да кажеш?
Сайлъс я изгледа с онази проницателност, която му бе спечелила името на един от най-уважаваните капитани в Ню Йорк Сити през последните двадесет години.
— Не вярвам на английските копелета. Особено на този. Той смята, че може да открадне това, което не може да купи.
— Преди малко изглеждаше доста впечатлен от него.
Сайлъс стисна челюсти.
— Това беше преди да разбера, че се каниш да сключваш сделка.
— Той е единственият клиент, когото успях да намеря, Сайлъс.
— Още една причина да не му вярваш — изръмжа възрастният мъж и нахлупи шапката си ниско над челото. Вятърът развяваше дългата му светложълта коса със сребърни нишки. Слънчевите лъчи проблясваха по златната халка на едното му ухо, придавайки му пиратски вид. Много мъже се страхуваха от него, ала не и Доминик.
— Не е нужно да му вярвам, за да построя за него три кораба — рече тя.
Сайлъс я изгледа остро.
Младата жена не можа да сдържи самодоволната си усмивка.
— Да, казах три. По шестдесет хиляди лири всеки. — Отпусна се на коляно пред него и обви ръце около ръката му, както правеше, когато бе малко момиче. Само че тогава се покатерваше в скута му и слушаше в захлас морските му истории. Боботещият му баритон заглушаваше шумовете от горната палуба. Винаги бе успявал да я пренесе на екзотични места, където опасностите и приключенията дебнат зад всеки ъгъл, но краят винаги беше щастлив. Обичаше го за това и се надяваше да му се отплати, като облекчи старините му. — Помисли си, Сайлъс. Ще можем да платим сметките, да отделим за работен капитал, да дадем на Томас Филпот премията, за която отдавна ни врънка, и пак ще ни останат достатъчно, за да построиш мечтаната си кръчма в Батъри на Осемнадесета улица.