За миг очите му заискриха с мека светлина. После, осъзнал, че предава нещо, Сайлъс изръмжа:
— Ще си купя кръчма и без твоя помощ, по дяволите, без да се налага да се забъркваме с такива като Хоксмур. Та ти можеш да сключиш договори и когато се върнем в Бостън. Освен това можеш да задържиш всички пари, за да спечелиш облога с баща си. Не искам да видя как ще продадат моето момиче на пазара за невести само заради една кръчма. — Чертите на грубото му, обветрено лице омекнаха, когато я погледна. — А през това време дяволът може да отнесе Томас Филпот. Този мъж направи цяло състояние, докато работеше за баща ти. И не се нуждае от никакви проклети премии. Алчно, долно копеле.
— Да, той е англичанин, нали?
— Дяволски си права. Започна да претендира за дял от компанията. Въобразява си, че го е заслужил.
— Сигурна съм, че двамата с татко са го обсъдили. — Доминик пренебрегна презрителното изсумтяване на Сайлъс. За никого в Ню Йорк Сити не бе тайна, че изобщо не бе съществувала любов между Сайлъс Стийл, дясната ръка на собственика на корабостроителната компания „Уилъби“, и адвоката и деловия му съветник Томас Филпот. Доминик знаеше много малко за причините, само това, че имаха двадесетгодишна давност. Щом баща й бе оставил бизнеса си в ръцете на Филпот, тя нямаше да оспорва решението му. Но лично предпочиташе Сайлъс Стийл пред дребния, прегърбен Филпот с вечните очила, кацнали на носа му. Той винаги се държеше надуто и студено. — Я ми кажи, Сайлъс, нали е нелепо да се мисли, че татко някога би имал делови отношения с някой, който престъпва закона?
— Той ли ти каза това? — остро попита Сайлъс.
— Имаш предвид господин Хоксмур? Да, всъщност каза ми го.
— Сякаш той е архангел Гавраил. Копеле. Не му вярвай, Доминик, казвам ти. Още повече, че самият той изглежда точно като онези, дето често престъпват законите. Само неприятности можем да очакваме от него. Помни ми думите, рано или късно ще ни навлече някоя беля. Това е все едно да се докоснеш до отрова. През живота си съм виждал много такива като него. Ще ти кажа, той е… — Погледът на Сайлъс се зарея над рамото на Доминик и застрашително потъмня. — Той е самият дявол — завърши и се прекръсти.
Дяволът. Доминик скочи на крака и рязко се извърна. Сърцето й сякаш щеше да изхвръкне от гърдите. Погледна към Хоксмур, надвесил се от палубата над нея. Никак не бе трудно да повярва на предупреждението на Сайлъс. А тя винаги се вслушваше в Сайлъс, освен онзи път, когато й каза да изчака, преди да изведе „Мисчиф“ за пробното плаване с Франсис Банкс.
Дяволът… примамлив…
Задъханата жена, просната безпомощно върху бюрото…
Онзи отчужден израз на лицето му… „Мисчиф“ с двадесет оръдия на борда, застрашен от коварни плитчини… Не. Отвори уста.
— Ще ви дам по седемдесет хиляди за всеки кораб — каза Хоксмур и скочи на мостика. — Вземам „Мисчиф“ веднага, втория след четири месеца, а другите два след осем. Ще ви дам петнадесет хиляди лири веднага щом слезем на брега. Още двадесет, когато пристигнем в Лондон. Какво ще кажете, госпожице Уилъби?
Той се премести леко надясно и слънцето удари Доминик право в лицето.
— Тридесет, когато пристигнем в Лондон! И смятайте сделката за сключена, господин Хоксмур — избъбри тя. Протегна ръка и в следващия миг сякаш бе погълната от грамадната длан на Хоксмур.
Над вълните, плискащи носа на кораба, се разнесе недоволното ръмжене на Сайлъс.
ГЛАВА 6
Лондон Август, 1850 г.
Емелин Брадфорд, графиня Сейнт Леджър, седеше зад писалището си до еркерния прозорец в къщата си в Мейфеър, гледаща към Хайд Парк. Върху бюрото пред нея бе сутрешната поща, чаят, сервиран във фин китайски порцелан, кристална ваза с карамфили, доставени тази сутрин от Итън, както всеки ден през последните четиридесет години. Такава бе волята на графа и традицията се бе запазила и след смъртта му преди десет години.
В едната си ръка графинята държеше светската страница на лондонския „Таймс“, а с другата галеше снежнобялата котка, излегнала се в скута й. Тя погледна над очилата си, когато една сянка засенчи сутрешното слънце.
— Да, Бътънсбридж, какво има?
Икономът протегна ръка, облечена в безукорно бяла ръкавица.