— Вие май познавате кочияша.
— Разбира се, че го познавам. От пет години Нейт работи при мен. Не се тревожете. Знае пътя.
Младата жена усети как цялото й тяло се опъва като струна. Внезапно изпита желание да не се докосва до нищо, изправи гръб и стисна ръце в скута си. Разкошната карета й се стори още едно доказателство за порочността на този мъж.
След като можеше да развратничи върху палубата на кораб, то нищо не му пречеше да го направи и в една затворена карета. В главата й избухнаха стотици образи. Полазиха я обезпокоителни тръпки и тя пое дълбоко въздух.
— Аз не се нуждая от помощта ви, господин Хоксмур. Мога и сама да си наема карета.
— О, не се и съмнявам. Просто защитавам инвестициите си. Трудно може да се намери толкова добър корабостроител като вас, госпожице Уилъби. Няма да рискувам да ви оставя да се загубите.
— Никога досега не съм се губила, господин Хоксмур. Притежавам отлично чувство за ориентация.
— Аха. Кога за последен път сте били в тази част на Лондон?
Доминик се замисли за миг, подръпвайки с върха на пръста си долната си устна.
— Преди петнадесет години. Тогава бях на десет. Беше решено да остана в дома на едно много богато семейство под надзора на тяхната гувернантка.
— Предполагам, че не сте го решили вие.
— Ами това е очевидно! — Доминик усети как в гърдите й се надига гняв и неспокойно се размърда. — Кое момиче ще се зарадва да го оставят в една огромна, претъпкана с мебели стара градска къща, със седем разглезени деца, с един тлъст мирови съдия, дребнавата му жена и надута стара гувернантка, докато родителите му се развличат цяла година на увеселително пътешествие из Средиземно море? Във всеки случай не и аз.
— Предполагам, че не сте се примирили с положението.
— Естествено. Избягах. Е, предполагам, че е отвратително да изчезнеш, без да кажеш нито дума — не че измъкването ми посред нощ, преоблечена като домашна прислужница, не беше — обаче аз все пак оставих писмо. И известна сума, за да компенсирам неприятностите, които им причинявах. В крайна сметка онзи човек бе достатъчно любезен да ме приеме в дома си. Той бе предложил да се грижи и за Дру, но по това време брат ми се намираше в частното училище на Пембрук. То е само за момчета.
— Да, знам.
— Да не би да сте учили там?
Смехът му бе кратък, но сякаш вътрешността на каретата мигом се оживи.
— Аз съм получил доста по-обикновено образование, госпожице Уилъби. Подозирам, че в това отношение си приличаме. Едва ли сте имали гувернантка, докато сте били на борда на увеселителния кораб на родителите си, така ли е?
Доминик не можа да сдържи усмивката си.
— Не, слава Богу. На мама не й даде сърце отново да ме остави на сушата. Тя е много… нежна. Мисля, че остана доволна, когато ме откриха, скрита зад едно каче с пушена риба. Колкото до баща ми, той просто повече ми нямаше доверие да ме остави на брега. Така че ми позволиха да остана. Бях много щастлива. Разбира се, след онази случка никога повече не се докоснах до пушена риба. А и имах и Сайлъс.
Той присви очи.
— И това ви е било достатъчно.
Поради някаква причина й се стори, че не й повярва.
— Да, беше повече от достатъчно. От него се научих как да правя макети на кораби, а след това и как да ги проектирам. А през това време видях света. Не се нуждаех от нищо повече. — Повдигна края на завеската. — Ето че пристигнахме. — Гласът й заглъхна, когато каретата спря пред една голяма дървена постройка с доста запуснат вид. Прииска й се надписът върху високите врати да не гласеше: Корабостроителница „Уилъби“.
— Хм, доста странно. Мястото изглежда някак си… — Младата жена преглътна буцата, заседнала на гърлото й.
Хоксмур се наведе напред и се взря през прозореца.
— Изоставено — довърши вместо нея.
Доминик се извърна към него. Близо… беше твърде близо. Усети дъха му върху лицето си и внезапно се скова. Той бе втренчил поглед в устните й.
— Ще огледам наоколо. — Гласът му бе приглушен и някак си странно интимен. — Останете тук.
Тя отвори уста, но той се наведе и излезе. Доминик изгледа свирепо гърба му. Вятърът подхвана краищата на палтото му и те изплющяха по стената на каретата.
— Да остана, как ли пък не!
Младата жена скочи от каретата и забърза след него. Настигна го пред затворените двойни врати.
— Заключено е — промърмори Хоксмур и посочи към катинара. Доминик прехапа долната си устна и погледна към спътника си. Странно, но този дявол изглеждаше загрижен… опасно красив и вълнуващо загадъчен, но в същото време искрено загрижен. Смайващо и нетипично за подобен човек…
— Той не е тук — обади се тя. — Явно няма никой.