— Къде живее брат ви?
— На Риджънт Парк, номер 3. Поне това бе адресът, на който изпратих последното си писмо. Но вие не сте…
Той я сграбчи за ръката.
— Да вървим.
— Няма да дойдете с мен — възпротиви се тя, докато той я вдигна и я качи в каретата, сякаш бе лека като перце.
— И да ви оставя сама да разрешите тази загадка? — Надникна през вратата и й се усмихна ослепително. Дяволитите пламъци в очите му накараха кръвта й да кипне. — Моя скъпа госпожице Уилъби, нищо не е в състояние толкова бързо да привлече вниманието ми, както една мистерия, която трябва да бъде разрешена. Сега вече нямате никаква надежда да се отървете от мен. — Обърна се, извика нещо на кочияша, после се качи в каретата.
Доминик се сви в най-отдалечения ъгъл и се втренчи през прозореца. Усещаше пронизващия му поглед с всяка клетка на тялото си. Нещата не се развиваха никак добре. Корабостроителницата изглеждаше обезпокоително пуста. Дру не се намираше там, където всеки собственик на корабостроителница би трябвало да бъде в средата на деня. И Хоксмур бе станал свидетел на всичко това. Никак не бе добре за бизнеса с един богат клиент.
На всичко отгоре Доминик не можеше да се отърси от чувството за надвиснала опасност. Нещо не бе наред.
— Всичко това си има обяснение — заговори Хоксмур с толкова нежен глас, че тя мигом се почувства успокоена. Прииска й се да му повярва, да остави всичко в ръцете му…
Какво?
Стисна ръце в скута си.
— Разбира се, че си има обяснение — рязко рече Доминик. — Не е нужно вие да ми го казвате. Дру е умен и отговорен бизнесмен, в противен случай татко не би му възложил управлението на лондонския клон на компанията. Сигурна съм, че има основателна причина да затвори по средата на седмицата. Изобщо не съм притеснена. Ни най-малко.
Хоксмур не каза нищо, независимо дали отговорът й го задоволи или не, и я остави да гледа необезпокоявана през прозореца, докато каретата не спря на Риджънт Парк. Доминик отблъсна грубо ръката на Хоксмур, който и бе помогнал да слезе, и забърза към стълбите на къщата. Бутна входната врата, прекоси преддверието и тръгна към стълбите, които водеха на втория етаж. Тежките стъпки на Хоксмур отекваха след нея. Би трябвало да се чувства по-спокойна в негово присъствие, особено заради огромния му ръст и сила, тъй като се намираше сама на това непознато място. Но не беше така. Искаше да свърши тази работа сама, да намери Дру, за да бъде единствен свидетел на евентуалните неприятности.
Никой не отговори на почукването й. Тя натисна дръжката, но вратата бе заключена. Доминик почука по-силно и извика името на брат си. Отново никакъв отговор. Пак почука и извика по-силно.
— Може би е заспал — каза тя след няколко минути.
— Едва ли някой продължава да спи след целия този шум.
Тя извърна глава към него. Бе се облегнал нехайно на стената. Изглеждаше самодоволен и уверен в непогрешимостта си.
— Е, значи имам висок глас. Какво лошо има в това, по дяволите?
Едното ъгълче на устната му се повдигна едва забележимо нагоре и очите му развеселено блеснаха в полумрака на коридора.
— Няма нищо лошо в това една жена да вика силно.
По някакъв начин в тона, с който изговори „да вика силно“ прозвуча сладострастен намек. Той си играеше толкова умело с нея, че й идеше да потъне вдън земя от неудобство.
— Искате ли да разбия вратата? — попита той. Доминик прехапа устни.
— Не знам. Това законно ли е тук? Не съм сигурна дали…
— Вдигнете ръцете си така, че да мога да ги виждам, и се обърнете или ще пробия по една дупка в главите ви.
Младата жена замръзна. Беше сигурна, че са нападнати от свиреп разбойник. Не виждаше нападателя, защото Хоксмур го закриваше изцяло, но си го представи висок и мършав, без зъби, с по един пистолет във всяка ръка, дебнещ в сенките. Погледна към Хоксмур. А той…
Нима й намигна?
Преди да успее да реагира, той се извърна рязко, бутна я зад гърба си и обви ръка около кръста й. Доминик се опита да надникне, ала той го бе предвидил и не й даде да мръдне. Вълненият плат на сакото му погъделичка носа й. Той ухаеше на… солени морски пръски и топъл бриз. Искаше й се да вдъхне с пълни гърди този аромат.
— По-полека, човече — изръмжа Хоксмур. Доминик усети спокойните и насмешливи нотки в гласа му. Изведнъж се почувства уверена и защитена. Част от нея се вкопчи в това усещане. Друга част се опиваше от топлината на силната му ръка върху кръста й. Трета се опитваше да й припомни, че този човек бе един от най-порочните и развратни мъже в Лондон.
— Свали този пистолет и нека си поговорим като разумни хора.
— Никакви разговори няма да има, докато не си получа наема. — Щракването на предпазителя отекна в коридора. И не се опитвайте да ме убеждавате, че другия месец ще платите. Проклетникът Уилъби го казва всеки месец и досега му вярвах. Той е един изискан, млад господин, по-млад от вас. Облечен е в скъпи дрехи като истински благородник. Винаги е придружаван от дама, а аз знам, че дамите обичат джентълмени с пълни джобове. Така. че му вярвах. А после взе, че замина.