Доминик се извъртя и най-после успя да надникне иззад широкия гръб на Хоксмур.
— Заминал? — ахна тя и примигна срещу „свирепия разбойник“. Мъжът не бе по-висок от нея, с тесни рамене, червендалести страни и голям нос. Върху главата му стърчаха редки побелели кичури. Панталоните му бяха свлечени под корема и се придържаха с една тиранта. Изпод оръфаните им краища се подаваха босите му крака. Приличаше на стреснат от съня си мъж, разбуден от истерични женски викове. — Къде е заминал? — попита Доминик.
Мъжът изсумтя.
— Да обикаля из онези бърлоги край пристанището за опиум. Там свършват всички, когато пропилеят парите си.
Доминик се наежи от възмущение.
— Моят брат не се занимава с опиум, сър — високомерно го измери с поглед тя.
— Какво ви дължим? — намеси се Хоксмур и пъхна ръка в джоба на сакото си.
— Достатъчно, господин Хоксмур — рязко рече Доминик и припряно зарови из чантичката си — Аз ще заплатя на този джентълмен за… — Колко казахте, че ви дължи брат ми, сър?
— Наемът за шест месеца, госпожо. Това прави… — Мъжът завъртя очи към тавана, цъкна с език, после сви рамене. — Да кажем три лири.
Доминик пъхна монетите в ръката му.
— Вземете шест и смятайте, че ви е платено до края на годината.
Мъжът й отправи една беззъба усмивка и мушна пистолета в колана си.
— Благодаря ви, госпожо. — Кимна към Хоксмур. — А също и на вашия съпруг, задето не ме проста на земята с юмруците си.
Доминик го зяпна сащисана.
— Той не е…
Но мъжът вече се бе обърнал и се качваше нагоре по стълбите, мърморейки си нещо под нос и броейки монетите.
Обърканата Доминик метна един кръвнишки поглед към Хоксмур.
— Защо ще мисли, че?… — Стисна устни и поклати глава. — Всъщност няма значение. Дру се е изгубил.
— Не съвсем. Да вървим. Имам предчувствие.
— Това никак не ми харесва — промърмори младата жена, но Хоксмур я хвана под ръка и я поведе към стълбите.
— Това е бордей, където се продава опиум, така ли?
— Не. Това е клуб за джентълмени. — Николас леко се усмихна, когато Доминик нерешително спря на улицата. Стисна по-силно ръката й и я поведе към задния вход на клуба на Джей.
Подметките й се плъзнаха по каменната настилка.
— Не мога да вляза там.
— Можете, щом сте с мен, а и ние ще използваме задното стълбище. — Наведе глава, докато перото на шапката й погъделичка носа му. — Искате да намерите брат си, нали? В такъв случай трябва да ми се доверите.
— Чудя се колко ли жени са чували точно тези думи от вас, а после са съжалявали за доверчивостта си?
— Николко — натъртено отвърна той. — Уверявам ви, че и вие няма да съжалявате. Само си дръжте устата затворена и оставете приказките на мен.
— Със сигурност няма да го направя. На карта е заложен животът на моя брат и…
С един замах той я завъртя и я притисна към себе си. Почувства се изненадващо добре, тя сякаш бе създадена за него. Мисълта секна дъха му и думите му прозвучаха по-рязко, отколкото бе възнамерявал.
— Вие сте дяволски умна жена, но се държите така, сякаш нямате капка ум в главата си. — Пренебрегна възмутеното й възклицание и вместо това впи поглед във влажните й разтворени устни. Да, устата й бе великолепна. Предизвикваше такива диви и необуздани фантазии. Заби пръсти в ръцете й, едва устоявайки на желанието си да я разтърси. Вместо това наведе глава и се потопи в очите й.
— Госпожице Уилъби. — Името й прозвуча по-скоро като хриплив стон. Приличаше на въздишка на поражение. Внезапно разбра защо баща й не бе имал друг избор, освен да я вземе със себе си по време на пътуванията си. — Вашият брат не желае да бъде намерен. Явно е взел всички мерки, за да изчезне. Но ако е тук, аз ще го намеря. Просто трябва да ме оставите да го направя.
Тя примигна насреща му с огромните си и искрящи очи. Господи!
Ръцете му се плъзнаха надолу и уловиха нежните й длани. Тя не се отдръпна. Хоксмур усети как пръстите й се свиха в шепата му.
— Това се казва добро момиче — прошепна той. Усещаше, че да му се довери, да повярва на когото и да било бе много трудно за нея.
Николас се обърна към вратата и тихо почука, питайки се защо, по дяволите, изведнъж му стана задушно. Проклето пътуване. Това бе причината. Не бе спал достатъчно. Не бе имал достатъчно време, за да остане сам и да си почине.