— Струва ми се, че това не е ваша грижа, господин Хоксмур. — Тя се опита да се извърне, но той я хвана за ръката. Пръстите му сякаш изгориха като с нажежено желязо кожата й. Доминик го изгледа свирепо.
— Мисля, че е най-добре да си вървите — процеди през зъби тя.
— Тъкмо в това се състои проблемът ви — промърмори той и я притегли към себе си. — Прекалено много мислите и е крайно време някой да вземе решителни мерки.
Доминик усети как и последните й съпротивителни сили се стопяват.
— Когато оставя мисленето и действията на друг, аз се чувствам разочарована.
— От вашия брат със сигурност.
— На първо място от него.
— Не можете сама да направите този свят съвършен.
— Мога поне да опитам!
— Ами ако ви убият, докато опитвате? — Черните му вежди се извиха нагоре. — Май не сте помислили за това, пали?
Тя отвори уста, но не можа да признае нито звук. Никога досега не й бе минавало през ума, че нейният живот или този на Дру могат да бъдат в опасност.
Хоксмур се взираше в устните й с поглед, който накара стаята да се завърти около нея.
— Вие не подозирате, че съществува и друг свят, съвсем различен от вашия, нали? Свикнала сте всичко да е чисто, бяло и слънчево, правилата да са съвсем ясно определени и усмивките никога да не помръкват. Да няма опасност, да не съществува нищо, с което да не можете да се справите. Всичко е просто, предсказуемо и вие се задушавате в уютния си пашкул.
Да, Доминик не можеше да диша. Той сякаш я поглъщаше и изпиваше с поглед. От него се излъчваше сила, която обгръщаше цялото й същество и го караше да тръпне. Отблясъците на огъня танцуваха върху кожата му. Лицето му бе близо, а тялото му я притискаше като тежка стомана. Имаше чувството, че се разтваря и изчезва.
— Вие не се страхувате от опасностите — дрезгаво рече той. Не го отричайте. Виждам го в очите ви. Почувствах го, когато бяхме в клуба на Джей. Усетих го в библиотеката в Каус. Вие ще криете главата си като дете, докато жената във вас най-после надделее. Толкова дълго сте си го забранявали, че сега сте зажаднели за това.
— Не, не… — задавено прошепна тя и се опита да се отскубне от хватката му.
Ала той я стисна по-силно.
— Построили сте най-бързия кораб, който някога е кръстосвал моретата. Готова сте да рискувате живота си, за да докажете уменията си. Нима искате да ме убедите, че никога не сте си мечтали да посетите всички онези места, където са били родителите ви? Места, които не сте видели, затворена в малката си каюта на долната палуба, майсторейки макети на кораби? Ето защо не можете да понесете мисълта да се разделите с „Мисчиф“.
— Мога да накарам да ви арестуват за незаконни действия! — избухна младата жена.
— Няма да ми е за пръв път — с измамно тих глас отвърна той. В този миг изражението на лицето му бе толкова порочно, че Доминик се изплаши. Особено когато стисна здраво ръцете й и я повдигна толкова високо, че краката й се разлюляха над пода. Тя се опитваше отчаяно да не мисли, че гърдите й се притискат в неговите, а бедрата му — в нейните. Ала не можеше да пренебрегне дивата, изгаряща жар.
Погледът му не се откъсваше от устните й.
— Това е истинска лудост. Вие сте най-вбесяващата жена, която някога съм познавал. Изобщо не сте мой тип. Говорите твърде много. Прекалено сте самоуверена. Въобразявате си, че знаете всичко, но макар че имате изключителни познания за корабите и морето, нямате и най-малка представа за истинския живот. И въпреки това не мога да спра да се интересувам от вас. Има нещо много озадачаващо във всичко това, нещо, което трябва да разбера.
Притисна я още по-плътно към себе си.
Тя примигна насреща му, обзета от внезапен студ. Устните му бяха леко извити и кой знае защо младата жена се почувства спокойна и уверена. Близостта му вече не й се струваше толкова плашеща.
— Затвори си очите — прошепна Николас.
— Няма. Аз… — Устните му докоснаха нейните. Тя пое дълбоко дъх и притвори клепачи.
Не се почувства на седмото небе. Не, ни най-малко. Изведнъж й се стори, че стаята сякаш се завъртя около нея. Ала дори и със затворени очи този шеметен вихър не спря, усилваше се все повече и повече, отнасяйки я към някакви непознати дълбини.
Внезапно усети, че се задушава, обгърната от уханието му, от топлината на устните му, от силното му и великолепно тяло, също както през онази нощ…
Извърна глава.
— О, Господи! — задъхано промълви младата жена, сякаш бе преплувала две мили в развълнувано море.
— Съгласен съм. — Гласът му бе дрезгав и дълбок.
Доминик нямаше сили да го погледне. Краката й омекнаха. Той се отдръпна леко, но ръцете му продължаваха да стискат раменете й като със железни скоби.