— Не че тя не е свястно момиче, сър. — Запелтечи Нейт. — Хубаво момиче, макар да не е голяма красавица. Ако ме питате, сър, струва ми се, че има нужда от някой, дето да се грижи за нея. Разбира се, вие сигур сте разбрали, че под неугледните й дрехи се крие истинско бижу. Тя не е като другите, сър. Замесена е от по-друго тесто.
Николас повдигна въпросително вежди.
— Като другите ли?
— Ами… другите жени, сър. Тя е специално момиче. По т’ва не е само от цвета на косата й. — Нейт доверително сниши глас. — Мяза на зрели кестени, печени на слаб огън.
Слугата му имаше право. Наистина, тя съвсем не бе неговият тип жена. Не можеше да си спомни кога за последен път бе намирал една жена толкова… пикантна, като се изключи онова лято, когато бе тринадесетгодишен. Бе прекарал всяка минута от онези три знойни месеца в състояние на постоянна възбуда. Николас с усилие се изтръгна от мислите си.
— Не, не става дума за госпожице Уилъби. Всъщност отнася се за нея, но не е заради… ъъъ… обичайните причини.
— Няма ли да прекарате нощта при нея, сър?
— Не, по дяволите. Вече закъснявам за срещата си с „Райт, Фулър и Смит“. Григс и Хатън ще останат тук през нощта.
Нейт зяпна.
— Господи, не можете да го мислите сериозно, сър.
— Да, мисля го, и то съвсем сериозно! — тросна се Николас, на границата на търпението си, макар да не разбираше защо. — Върви да ги вземеш, преди да съм те уволнил.
— Но, сър, момичето… — Очите на Нейт се насочиха към апартамента и Николас можеше да се закълне, че видя в тях блеснали сълзи. — Господи, но Григс прилича на огромна мечка, сър.
— Тъкмо затова го искам тук. Силен е като вол. А Хатън е умен и пъргав.
— Но Григс никогаж не е бил нежен с момичетата, сър, особено с таквиз невинни девойчета. Не бива да ги оставяте с нея, сър. Ако тя ви дължи нещо зарад днес, аз ще ви платя вместо нея.
За огромно изумление на Николас, Нейт бръкна в джоба си и измъкна няколко монети. Хоксмур усети как нещо го стяга в гърдите. Наведе глава и заби поглед във върховете на ботушите си.
— За Бога, нима ме смяташ за такова животно, Нейт?
— Ами… хм, да, и то за най-доброто, дето може да се роди сред англичаните, сър.
Николас рязко вдигна глава. Нейт примигна насреща му. Мъжът бе дяволски честен. И винаги е бил такъв. Нали именно заради това го бе наел на служба.
„Най-доброто, дето може да се роди сред англичаните…“
Усети как в гърдите му се надига гняв.
— Прибери си парите, дяволите да те вземат. Госпожица Уилъби не ми дължи нищо. А и дори да ми дължеше, никога не бих изпратил Григс и Хатън да го приберат.
— Да, сър, и аз не смятам, че щяхте.
Николас стисна зъби, смръщи вежди и изрече със строг глас:
— Върви тогава и побързай. Чака ме още доста работа.
Ала не работата занимаваше мислите му, докато чакаше завръщането на Нейт, облегнат на стената на сградата на Риджънт Парк. Това бе сянката, която се виждаше зад дантелените завеси на прозорците точно над него, и споменът за нейната целувка.
Доминик затвори с трясък счетоводната книга, сложи ръце върху изтърканата кожена подвързия и изгледа брат си със стиснати устни.
— Не можеш да кажеш на татко — избъбри Дру. Лицето му се сгърчи и той присви очи срещу ярката слънчева светлина, изпълваща стаята. На зазоряване Доминик бе разтворила широко прозорците, за да влезе свеж въздух. Изглежда нито Дру, нито този апартамент бяха виждали слънчева светлина от месеци. Кожата на брат й бе бледа, със зеленикав оттенък. Очите му бяха зачервени, а косата му се нуждаеше от подстригване. Изглеждаше слаб и изтощен. Когато се отпусна немощно върху възглавниците, заприлича по-скоро на старец, а не на младеж на двадесет и пет години. Но това бе последната й грижа в момента.
— Счетоводната книга не е попълвана от месеци, Дру.
Брат й обви пръсти около чашата с кафе и се втренчи в нея, сякаш това усилие бе изчерпало и последните му сили.
— Никога не съм бил добър с цифрите като теб, Доминик.
— Последните вписани приходи са отпреди шест месеца, през март, за пощенски услуги до Корнуол. След това няма заведени никакви сметки.
— През март ли? Не си спомням.
— Няма никакви пари, Дру.
Той се втренчи унило в чашата си.
— Да, права си. Няма никакви пари. Но аз имам пистолет.
— Пистолет?
Погледът му се спря върху едно от чекмеджетата на бюрото.
— Да, ето там. Смятах, че съм добре въоръжен срещу кредиторите си. Обаче не се получи. Вината е моя, разбира се. Трябваше да се науча да стрелям с проклетото нещо. Няма никаква полза, ако само го размахваш и крещиш. Един от онези негодници дори не трепна. Халоса ме здравата по главата, после заби юмрука си в корема ми. При това бе най-приятелски настроеният. — Лицето му изведнъж се изопна и той погледна над рамото и към вратата. На лицето му се изписа ужас. — Дали някой от тях…