— Не. Никой не е идвал. Засега — добави нерешително. Искаше й се да му вдъхне някаква увереност. Доминик се вгледа в това лице, толкова подобно на нейното, и сърцето й се сви. Обаче баща й никога не се бе поддавал на емоции, когато ставаше въпрос за бизнес. Нито пък тя. — Изпий си кафето — хладно изрече, — а аз ще ти донеса още една чаша. След това искам да се изкъпеш, да си облечеш чисти дрехи и да изядеш една от тези питки.
— Ти си ми изпекла питки?
Доминик се сви вътрешно, когато Дру вдигна една сплескана и полуизгоряла питка от подноса и я завъртя, оглеждайки я внимателно.
— Да, е, не са много…
— Благодаря ти, сестричке — прекъсна я той. — От месеци никой не ми е готвил нищо.
Доминик се втренчи в брат си. Колко тъжно, че той се радваше на нейните жалки подобия на питки. Когато заговори, тонът й бе значително омекнал.
— След като се наядеш, ще седнеш зад бюрото и ще ми направиш пълен списък на кредиторите ти, като започнеш с комарджийските си дългове.
Кръвясалите му очи възмутено блеснаха.
— Комар? Аз никога…
— Чу ме. Включително и това, което дължиш на любовниците си. Няма да бъдеш в безопасност, докато не се разплатиш с всички.
Дру я наблюдаваше как се изправя.
— Мили Боже, сестричке, ти наистина си пораснала. Какво, по дяволите, знаеш за комара и любовниците, освен за татковите… пардон. Не биваше да го казвам, нали? Правило номер едно… — Той се поизправи. — Не е разрешено да се петни идеалният образ.
Доминик нямаше намерение да се замисля над намека му.
— Изглежда, че знам достатъчно.
Дру изсумтя и сви устни.
— Обзалагам се, че си го научила от Хоксмур.
Презрението в тона му бе очевидно.
— Дали ти харесва или не, но аз нямаше да мога да те открия без помощта на господин Хоксмур — заяви Доминик.
Брат й изведнъж сякаш се смали и се сви под завивките. Затвори очи.
— Господи, колко много презирам този човек.
— Та ти едва го познаваш. Какво би могло…
— Заради жена, по дяволите! — прекъсна я Дру. — Какво друго — като оставим настрани умението му на игралната маса и късмета му с конете, но, по дяволите, вече бях чул да се говори за това и го избягвах. Но… — Гърдите му се надигаха и спускаха учестено. — Той взе, не, всъщност открадна жената, която бе моя, и си поигра с нея. Тя ми бе най-скъпа, а Хоксмур я омърси!
Доминик погледна слънчевия лъч, който танцуваше във въздуха, и си помисли за странната ирония на съдбата, за всичко, в което Хоксмур се бе превърнал за нея, и то само за една вечер.
— Да — прегракнало рече тя. — Сигурно го е направил. Но…
— И като си помисля, че ти имаш делови отношения с този мъж. — Брат й потръпна. — Разкажи ми пак. Ти си го победила. Не, направила си нещо много повече. Направо си го размазала.
Доминик леко се усмихна.
— Да, размазах го, и то със скъсени платна.
По лицето на Дру се разля задоволство.
— И си тържествувала. Знам, че е било така. Победата винаги е сладка. Ти никога не губиш, Доминик, независимо с какво си се заела. Ти си синът, за когото баща ни винаги е мечтал. И го знаеш. И аз го знам. Татко със сигурност го знае. Мама…
— Престани.
— Аз съм непотребен, просто една пречка…
Доминик притисна счетоводната книга към гърдите си.
— Човек може да се научи на дисциплина и отговорност, Дру. Това е единствената разлика между нас.
— Щеше да е много просто, ако беше само това — изсумтя той. — Аз се провалих, сестричке, напълно и безвъзвратно.
— Ти просто… се препъна в работата. На всички се случва.
— Ти си тази, която само се е препънала. Аз се провалих с гръм и трясък.
Доминик предпочете да не го разубеждава. Но знаеше, че случилото се в пристанището на Ню Йорк в присъствието на Франсис Банкс не бе само препъване.
— Ти сам си виновен за провала си. Можеш просто да избереш различен път и да поправиш грешките си.
— Пътят на най-малкото съпротивление — промърмори той и присви очи. — Дали това е най-правилният път? Чудя се как би могло да бъде, след като е напълно лишен от всичко, което ми доставя удоволствие. Толкова е скучно, толкова дяволски благородно и достойно за възхищение. Нима намираш удоволствие в цялата тази монотонност? Или и ти жадуваш за нещо по-различно? Сега виждам нещо, което не съм забелязвал никога досега…
Доминик усети как гъста червенина пропълзя по шията й. Вина? И защо, по дяволите, се чувстваше виновна?