Двамата мъже примигнаха.
— Ъъъ… к’во рекохте, госпойце?
Младата жена наклони глава.
— Ами, той не бива да излиза. При никакви обстоятелства. И не трябва да му се дава нищо, докато се върна. Нима господин Хоксмур е забравил да го спомене?
Мъжете се спогледаха.
— Госпойце — проговори накрая Хатън, — той никога не забравя нищо.
— Добре — усмихна се Доминик, доволна, че Дру е на сигурно място, докато тя се върне. Всъщност двамата мъжаги бяха доста симпатични, докато кимаха ухилени и се побутваха един друг като малки момчета. Изобщо не приличаха на главорези. Например Григс въпреки огромните си размери изглеждаше по своему нежен. А в очите на Хатън бе стаена топлина и доброта.
Господ да й е на помощ, но изглежда започваше да й харесва всичко у Хоксмур, дори служителите му, които едва ли бе наел за благотворителни цели. И то само защото снощи й бе сварил кафе и бе показал загриженост към брат й. Всъщност съвсем безкористна загриженост…
Не! Затвори очи и си представи палуби, смъкнати до глезените панталони, преплетени бедра и…
Достатъчно! Отправи се към каретата с решителна стъпка и сурово стиснати устни. Изгледа твърдо кочияша.
— Ето го и бедното момиче! — почти майчински изгука той, отвори вратата и й се усмихна толкова топло и с такава искрена привързаност, че цялата й сдържаност се стопи. По дяволите! — Прекрасна утрин, момичето ми!
Да, наистина. Въпреки всички тревоги, които тежаха на раменете й, независимо от решението да бъде хладна и делова с Николас Хоксмур, утринта наистина започваше да й се струва прекрасна.
ГЛАВА 8
Николас се подпря на бюрото и започна да преглежда кореспонденцията си. Раздели писмата на две купчини — тези, които изискваха незабавен отговор, и тези, които можеха да почакат.
— Мирише като в парижки парфюмериен магазин — погледна Икабод Бритълс към купчината в най-отдалечения край на бюрото. Облегнат удобно в креслото си, адвокатът бе олицетворение на богатство и обществено положение: ръцете му бяха скръстени върху издутото коремче и той оглеждаше Николас над очилата си с поглед, който караше и най-арогантните бизнесмени да свеждат глави.
— Казвал ли съм ти някога какво дяволско неудобство ми причинява получаването на пощата ти?
— Поне стотина пъти. — Николас подхвърли няколко парфюмирани писма към най-отдалечената купчина. — Ти най-добре от всички знаеш, че се налага да пазя в тайна адреса си.
— Да, за да се спасиш от отмъстителния гняв на измамените съпрузи. — Бритълс помириса един розов плик. — Обзалагам се, че твоят адрес е една от най-добре пазените тайни в кралството. Струва ти доста усилия. Обаче предполагам, че човек е длъжен да заплати цената за лошата си слава.
Николас не го удостои с поглед.
— Спомням си за тази прекомерна цена, която заплащам всеки път, когато вляза в кабинета ти и открия поредното съкровище от Ориента, което да краси бюфета ти.
— От Цейлон — поправи го адвокатът и погледът му се насочи към последната придобивка — миниатюрна кутия за бижута. Отново поднесе писмото към носа си и вдъхна дълбоко. — Инкрустирана е с рубини от Цейлон.
— Кръвта на невинни гълъби.
Бритълс отмести поглед към Николас.
— Да, изключителен цвят — гордо изтъкна. — Открих я в „Кристи“.
— Платил си твърде много за нея.
— Какво?
— Камъните щяха да струват доста повече, ако не бяха използвани за украсата й.
Бритълс се замисли за миг.
— Твоят приятел Стринфелд бе удостоен с рицарско звание, когато миналата седмица се върна от Цейлон. Много хора се чудят защо, по дяволите, ти се запиля в Каус за някаква си купа, след като там има много по-ценни съкровища. Още повече, че Стринфелд отдавна си точи зъбите за тях. Той ти е отправил публично предизвикателство. Много добре знаеш, че вашето съперничество отдавна забавлява висшите класи и те с нетърпение очакват крайния изход от борбата.
— Нека си чакат. Единствените съкровища в Цейлон, които си струват усилията в този момент, са сапфирите — нешлифовани и неизползвани за направа на бижута. Засега ще го оставя да души по следите им.
Николас усети смаяния поглед на Бритълс.
— Питам се дали почитаемият Стринфелд е узнал за внезапната ти липса на интерес към него.
— Благодарение на моите кораби репутацията на Стринфелд все още не е рухнала окончателно.
— Виж ти, да не би да усещам скука в гласа ти?
Николас се замисли, после се намръщи.