— Може би се дължи на отсъствието на предизвикателство… тъкмо това ми липсва от известно време.
— Предизвикателство? Само не казвай това, човече! Всички ще изпопадат, като чуят подобно заявление.
Николас му хвърли отегчен поглед, разчупи печата на писмото, което държеше — единственото, което си заслужаваше да бъде прочетено.
— Графиня Сейнт Леджър — промърмори той, докато очите му се плъзгаха по изящния почерк. След миг присви очи и зачете по-внимателно. Замисли се за подробностите. Можеше сам да определи цената. Анонимен клиент, изискващ изключителна дискретност. Трябва да се действа много бързо. Безценен предмет, който трябва да се открие. Нима всички не бяха такива? Изгубен край бреговете на Испания.
Имаше и още нещо. Последният му кораб бе отвлечен от контрабандисти в същите води на връщане от Алжир. Най-бързият му кораб „Интрепид“, много по-бърз от „Флийтуинг“, но изглежда разбойниците са били по-бързи. И изглежда техният бе американско производство. Възможността за реванш възбуди интереса му.
Погледът му отново се плъзна по редовете. „Котешкото око“. Сърцето му заби по-силно. Предизвикателството да открие нещо толкова загадъчно и неуловимо бе нещо, на което Николас никога не могъл да устои. Но в настоящия момент… може би все пак щеше да се наложи да откаже.
Обаче имаше нещо повече… нещо във фразите на графинята, в тона… нещо, което му убягваше, ала въпреки това го привличаше. От години не бе изпитвал подобно усещане. Години. Господи, наистина мина много време.
Но защо миналото днес го преследваше с тази странна настойчивост?
Отново разгъна писмото. Да, тук имаше нещо повече, нещо, скрито зад думите.
— Мили Боже, човече, наистина ми изглеждаш замислен. Досега графинята винаги ти е възлагала задачи, които са ти носили успех и слава. Не можеш ли да ми намекнеш къде те изпраща този път? Обещавам, че няма да кажа на никого.
— Да открия „Котешкото око“.
Бритълс ахна.
Николас пъхна писмото в джоба си.
— Изглежда, че ще се нуждая по-рано от корабите си. Или поне от единия от тях.
— Това осъществимо ли е?
Николас повдигна вежди.
— Още не си се запознал с нея.
— Наистина. Изгарям от любопитство да се запозная с тази млада жена, която е успяла да надхитри Николас Хоксмур…
— Не ме е надхитрила. В процес съм на обсъждане на сделката.
— И си готов да заплатиш цяло състояние за кораби, които досега не са били изпитани в океански води…
— Казах ти вече, тя направи прехода за дванадесет дни. За мен това е достатъчно доказателство.
— Искаш да сключиш този договор, защото не можеш да понесеш мисълта, че те е победила. Признай си.
— Не е заради това.
От устата на адвоката захвърчаха слюнки.
— Избрал ли дяволски лош момент да получиш своя дял от фонда, Николас. За Бога, размисли, преди да заплатиш с петдесет процента над пазарната цена за тези кораби. Ако новината се разчуе, а то непременно ще стане, всички ще решат, че или си отчаян, или си оглупял напълно. Сигурен съм, че нито едното, нито другото ще ти хареса.
— Готови ли са договорите?
Бритълс изпусна дълбока въздишка.
— Много добре знаеш, че са. Ти ги подписа. Както и чековете за банката.
Николас пъхна ръка в джоба на палтото си, извади часовника си и го отвори.
— Много добре.
— Николас, познавам те от повече от двадесет години. През това време доказа, че си авантюрист по дух, действаш, когато другите се колебаят, и побеждаваш, когато всички наоколо се провалят. Ти установи нови граници на смелостта и лошата слава. Ала никога досега не съм те виждал да действаш толкова прибързано и необмислено от онзи ден, когато стана пълнолетен и отплава с новия си кораб, онзи, който… — Бритълс махна с ръка, — който онази жена ти подари.
— Ти си спомняш Дженевив?
— Та кой би могъл да я забрави? Потегли по Темза в най-голямата буря и се блъсна в един от корабите на адмиралтейството, пуснали котва в реката.
— Тя ми купи друг.
— Да, и освен това успя да те спаси от затвора. Благодарение на връзките си с един от адмиралтейството… ъъъ… май по-скоро с цялото адмиралтейство, или поне такива слухове се носеха тогава. Доколкото си спомням, същата година спечели първото си състезание в Каус. Ако не ме лъже паметта, тя ти купуваше не само кораби.
— Предпочитам да не говорим за това.
— По дяволите, човече, размисли преди…
Вратата на кабинета се отвори и Доминик Уилъби влетя вътре, сякаш понесена от топъл и уханен бриз. Младата жена мина покрай секретарката на Бритълс, промърмори нещо и я дари с ослепителна усмивка. Николас се почувства така, сякаш се намираше на палубата на люшкащ се по вълните кораб. Изпита желание да скочи и да се втурне към нея, да улови ръцете й и да потопи поглед в златисто-зелените й очи, да се увери, че всичко с нея е наред.