Тя се наведе към него с блеснали очи и Николас затаи дъх. Очакваше възмутено избухване. Но това… това… в очите й танцуваха дяволити пламъчета. Странно как един плик с доста щедро съдържание може да укрепи женския дух.
— Естествено — изрече с кадифен глас и той усети как слабините му пламнаха. В следващия миг осъзна, че тя го примамва, пренасочвайки възмущението си като хитра и лукава жена. Приличаше на умело съблазняване. — Вече си представям как всичко плува в позлата, дантели и червено кадифе — промълви и сведе очи. — Бронзови херувимчета на всеки ъгъл, огледала по стените…
Той се наведе към нея, очаквайки, че тя ще се отдръпне, но остана излъган.
— Продължавайте — промърмори Николас, без да откъсва поглед от устните й.
— И вие ще имате още една каюта, под главната палуба, цялата в плюш, кристални полилеи, великолепен бюфет, пълен с изискани прибори и сервизи, позлатени орли…
Хоксмур присви очи. Почувства стягане ниско долу в корема.
— Защо ще ми е нужна още една каюта?
— Защо ли наистина? — измърка тя. — За да забавлявате две жени едновременно, като нито едната от тях няма да подозира за съществуването на другата.
Трудно бе да се изненада Николас, още по-малко от жена.
— Няма да стане. — Гласът му бе толкова прегракнал, че прозвуча чуждо в ушите му.
— И защо не?
Николас приближи към нея. Усети треперенето на коленете й между бедрата си, вдъхна уханието й от слънчева топлина и лавандула, което изпълваше каретата.
— Защото, скъпа моя госпожице Уилъби, когато удостоя някоя жена с вниманието си, докато трае връзката ни, тя е единствената, която съществува на света за мен.
Доминик премигна срещу него и в следващия миг по лицето й премина сянка на смущение. Изглежда осъзна, че бе отишла твърде далеч и бе навлязла в непознати води. А Николас внезапно пожела да си вземе думите назад. Много ясно си представи какви образи преминават през съзнанието й — библиотеката в Каус, Маргарет, просната под него — прииска му се да заличи с един замах този образ и да я освободи завинаги от него.
— Не мислете за това — рече дрезгаво младият мъж. Тя се отдръпна толкова внезапно, че той се протегна, за да я улови за ръката. Усети как се вцепени от докосването му. Очите й бяха станали огромни.
— Аз не мисля за…
— Да, мислите. — Стисна раздразнено челюсти, макар да не разбираше причината за собствения си гняв. — Това не съм… истинският аз.
— Във вашия свят нищо не е така, както изглежда, нали? Всичко е измамно и прикрито. Дори и вие.
Той не отделяше поглед от нея, едва сдържайки се да не я сграбчи в прегръдките си и да впие устни в нейните. Страстните желания, които го изгаряха, го подтикваха да го стори. Мъжката гордост… е, по дяволите, мъжката гордост бе отстъпила настрани, потъпкана от госпожица Уилъби. Не, по-скоро това, което го възпираше, бе съвестта му.
Пусна ръката й, преди да забрави за съвестта.
— Права сте — рече. Усети острия й поглед. — Хайде сега, не се учудвайте, госпожице Уилъби, и без това сте свикнали винаги да сте права.
— Разбира се, че съм. Просто не съм свикнала другите да го признават.
Николас избухна в смях. За миг се почувства много по-млад, опиянен от вкуса на радостта, сладка като зрял и дъхав плод. Погледите им се срещнаха и усмивката му помръкна. Тя изглеждаше уплашена.
Хоксмур хвана ръката й.
— Доминик, какво ви е?
Тя трепна и се опита да изтегли ръката си от неговата, ала той не я пусна. Отдръпна се назад и се сви в ъгъла на каретата, докато той се приближаваше към нея.
— Нищо — отривисто отвърна тя. — Просто съм… разтревожена за цялата работа около Дру. Дори още не съм ви благодарила за Григс и Хатън.
— Не ми благодарете.
— Но след като днес уредя всички дългове, вече няма да имам нужда от закрила.
Дяволски грешеше в предположението си. Хоксмур погледна към тънката й ръка, сгушена в неговата.
— Трябваше да оставите Бритълс да уреди този въпрос. Вие не бива да имате нищо общо с това, същото се отнася и за Дру. Бритълс е изключително коректен и дискретен.
— Да, предполагам, че е. — Стрелна го с поглед. — Знаете ли, вие забравихте пощата си.
Устните му леко трепнаха.