— Това беше нарочно.
Тя подсмъркна и потърка носа си.
— Предполагам, че не е било делова кореспонденция.
— Повечето бяха покани. Нито едно от писмата не е свързано с работа, нито пък е плод на искрена загриженост, с изключение на това. — Пусна ръката й и извади писмото от джоба си, съзнаващ, че погледът й не изпуска нито едно негово движение. — Ремонтът трябва да стане много бързо. В най-скоро време ще имам нужда от „Мисчиф“. Затова се нуждая от помощта ви.
— Но ние току-що обсъдихме всички естетически подробности, Хоксмур.
— Червеното кадифе, позлатените херувимчета и орлите ще трябва да почакат. Моят много по-належащ проблем е следният: ще ми отнеме твърде много време да преценя влиянието на увеличената заради оръдията тежест, върху баласта и дължината на платната…
— Забравяте ватерлинията.
— Да, и това също. Разбира се, бих могъл и сам да се справя, ако получа чертежите. Но времето ме притиска. Трябва да отплавам колкото е възможно по-скоро.
— Разбирам. — Доминик прехапа долната си устна. Той почти чуваше как се въртят малките колелца в мозъка й, подобно на идеално смазан механизъм.
— Какъв е проблемът?
— Това не е част от договора.
— Кое не е част?
— Моята помощ.
— Искате да ви заплатя? Няма проблем.
— Не съм сигурна. — Скръсти ръце и замислено задъвка устни. Странно как тази жена умееше постоянно да привлича вниманието му към устните си. — Разкажете ми за това писмо.
— Не мисля, че е разумно.
— Тогава не мога да ви помогна.
— Не можете да го направите.
— Да направя какво?
— Да ме изнудвате. Никой не го е правил.
— Шегувате се.
Николас се втренчи в нея и издиша шумно.
— Защо мислите, че е лесно да ме изнудват?
— А не е ли?
— Не, по дяволите! — Хоксмур се размърда притеснено на мястото си. В гърдите му се надигна раздразнение, мъжката му гордост бе наранена. — Никога досега не съм изпадал в положение, когато аз… — Оголи зъби. — Когато аз…
— Когато се нуждаете от някого? — Гледаше го без да мигне и Николас изпита желание да изкрещи. — Вие наистина се нуждаете от мен, господин Хоксмур. Поне така ми се струва. При това отчаяно.
— Никога в живота си не съм бил отчаян — озъби се той, определено чувствайки се неудобно от целия този разговор. Облегна се назад и разкърши рамене. Осъзна, че бе смачкал писмото в юмрука си.
— Е, ако толкова много се нуждаете от кораб, вземете „Флийтуинг“.
— Чудесно. Може би ще направя тъкмо това.
Тя чукна силно два пъти по покрива на каретата.
— Какво, по дяволите, правите? — изрева Хоксмур.
Проклетата изобщо не му обърна внимание. Колата спря. Тъкмо посегна към дръжката на вратата, когато Хоксмур захлупи с ръката си нейната и притегна крак, за да препречи пътя й.
— Пуснете ме. Апартаментът на Дру е точно зад ъгъла.
Николас погледна през прозореца и се намръщи. Откъде, по дяволите, й бе известно това? Тя го погледна право в очите. Цялата му арогантност мигом се стопи.
— Просто исках да ви помогна да слезете — промърмори младият мъж, завъртя дръжката и отвори широко вратата. Обърна се, обви и двете си ръце около кръста й и я свали толкова бързо от каретата, че тя едва успя да си поеме дъх. Краката й стъпиха на паважа и тя сграбчи шапката си, килнала се на една страна.
— Чудесно — рязко рече той и погледна към нея.
— Чудесно — подсмъркна тя и му хвърли един свиреп поглед. После се завъртя на пети и с бърза крачка се отдалечи.
— Купете си нова шапка — извика той подире й, наблюдавайки как къдриците й подскачат по гърба й. Перата на шапката се люлееха в унисон с гъвкавата й походка. — Проклета жена… — изръмжа под нос Николас, неспособен да откъсне поглед от нея.
— Сър?
Хоксмур му се озъби.
— Няма нищо, по дяволите! Нищо, което да не може да се излекува в кръчмата на Мърси. И побързай.
— Да, сър. Май сте зажаднели за самата Мърси, а, сър?
— Не, дяволите да те вземат! — избухна Николас, без да обръща внимание на стъписания поглед на кочияша си. — Зажаднял съм за нейния ром!
„Салон на кърмата, близо до гротмачтата със шест каюти от двете страни? Отпред могат да се обзаведат четири големи самостоятелни кабини за специални гости… Помещенията за моряците в предната част на кораба ще бъдат пригодени да побират петнадесет души.“
Доминик гледаше как дъждът се стича по стъклата на прозореца. Стисна устни. Колкото и да не й се искаше да го признае, наистина това разпределение бе по-сполучливо и по-ефективно се оползотворяваше свободното пространство на долните палуби. Защо, по дяволите, сама не се бе сетила?
Погледна към счетоводната книга, разтворена върху бюрото и се размърда в креслото си, опитвайки се да съсредоточи вниманието си върху сметките. Разходите. Беше разрешила проблема. Пощенски услуги. Два пъти на ден до Плимут, Портсмут и Булон, всичко на конкурентни цени, което щеше да осигури редовни постъпления в компанията. Пазарът бе под носа им. Просто трябваше да подготвят корабите и да осигурят екипажите. Два от тях се намираха на сух док. Пет бездействаха в пристанището. Сайлъс щеше да ги подготви за плаване за по-малко от две седмици. Дру можеше да използва чара си, за да осигури клиенти. А тя щеше да се заеме със счетоводството, документацията, работата в офиса на пристанището и ще наеме допълнително работници, за да построи трите кораба за Хоксмур. А след това ще се върне в Ню Йорк.