— В салона, сър?
— Да, предполагам, че там ще е добре. — Побутна Доминик към затворените високи двойни врати вдясно от преддверието, но се спря. — Не. Там е твърде застояло за мен. Не съм бил в салона, откакто се нанесох в тази къща. Дори не знам как изглежда в момента. По дяволите, Стоун, ще отидем в кабинета.
— В кабинета ви, сър?
— И какъв е проблемът, по дяволите? — озъби се Хоксмур.
— Там… е малко разхвърляно, сър.
— Дяволски си прав, но затова пък е много удобно. Единствената друга удобна стая в тази къща е спалнята ми. — Хвърли един поглед към спътницата си и в очите му блеснаха сребристи пламъчета.
Тя се извърна и се озова право срещу огромно огледало в позлатена рамка. Изглеждаше много дребна и бледа до Хоксмур. Той се извисяваше над нея, но не изглеждаше застрашително.
— Съжалявам… — промърмори Николас. — Дори не знам защо, по дяволите, го казах. Донеси ни бутилка мадейра, Стоун.
— В спалнята ли, сър?
Доминик изгледа свирепо иконома. Господи, стори й се, че в очите му блеснаха развеселени искрици.
— Не, по дяволите. В кабинета. И нещо… какво има за ядене?
— Не ви очаквахме за вечеря, сър.
— Добре, без вечеря. Донеси лека закуска.
Доминик стисна ръкава на Хоксмур.
— Аз не съм гл…
— Но аз съм — отсече той. — Донеси каквото намериш, Стоун. Сега, като си помислих, може би купа ягоди ще бъде чудесно. — Повдигна вежди към Доминик. — Ягоди с мадейра, как ви се струва?
— Ами… добре.
— Чудесно. Ягоди, Стоун. Оттук, госпожице Уилъби.
Къщата тънеше в полумрак и бе оскъдно мебелирана, но обстановката бе изискана и говореше за добър вкус. Поради някаква причина винаги когато си представяше дома на Хоксмур — а това й се случваше доста често, макар че отказваше да си го признае — въображението на Доминик рисуваше потънали в разточителен разкош стаи, ярки цветове, кадифе и коприна, които най-много отговаряха на порочната му натура. Не бе очаквала подобна семпла елегантност в слонова кост и брокат, които много повече подхождаха на един изтънчен благородник.
Изтънчен благородник? Едва ли бе сполучливо описание за Николас Хоксмур.
Той се спря в дъното на късия коридор и отвори двойната врата. Доминик се поколеба за миг, преди да пристъпи вътре. Това бе стаята, в която живееше този мъж. Това помещение бе огледало на душата му. Неговата същност.
Първото, което й се наби в очи, бяха високите еркерни прозорци без завеси, през които през деня свободно влизаше слънчевата светлина. Пред тях бе поставено огромно бюро, цялото затрупано от книги и купища листове. Да, тя също обичаше да работи, огрявана от слънчевите лъчи. Младата жена стъпи върху купчина книги, заобиколи някакви пръснати листове и забеляза, че килимът под тях бе чуждестранна изработка, изтъкан в червени и златисти тонове. Вдигна поглед към бюрото. Повечето от разтворените страници показваха различни чертежи на кораби. Доминик наклони глава, за да вижда по-добре. Един от чертежите привлече погледа й и тя се наведе по-близо.
Хоксмур мина бързо покрай нея и помете с ръка книгите от една малка масичка. Придърпа я пред камината и разчисти купчините листове и книги, натрупани върху двете близкостоящи кресла. Изтупа ръцете си, наведе се и пъхна ръжена в огъня, за да го разпали.
— Основава се на един шведски проект — каза той. — Харесва ли ви?
Доминик се изчерви и бързо отмести поглед. Улови се, че се взира в бялата ленена риза, опъната на гърба му. Изведнъж й хрумна, че гърбът на Хоксмур притежава елегантната издълженост на корпуса на една шхуна.
Огънят се разгоря и той се изправи. За миг, преди да се обърне, Доминик видя как стегнатите мускули на задните му части трепнаха под плътно прилепналия плат на панталоните му. Младата жена внезапно почувства, че въздухът не й достига.
Той се обърна, тя примигна и смутено извърна поглед. Николас се усмихна и пристъпи към нея.
— Бермудски платна — каза той и взе чертежа. Тя гледаше като хипнотизирана как дългите му пръсти хванаха листа. — Вместо традиционните платна с техните тежки горни рейки и неудобни халки, единственото триъгълно платно се издига направо до върха на мачтата. Виждате ли тук?
— Да. — Гласът й прозвуча чуждо в собствените й уши. Всъщност звучеше също като този на Маргарет през онази нощ в библиотеката.
— Наричат ги бермудски платна, но всъщност са шведски.
Доминик облиза пресъхналите си устни. Той ли стоеше прекалено близо, или стаята бе твърде малка?
— Аз… — Примигна срещу колосаните плисета на ризата му и се запита кой, по дяволите, бе имал време да ги приглади толкова съвършено. Усети миризмата на кола, примесена с топлината му. — Не го знаех.