Хоксмур наведе глава и я погледна право в очите. По устните му заигра усмивка, която накара коленете й да се разтреперят.
— Кажете го пак — промърмори той. Доминик примигна.
— Аз… — Преглътна с усилие. — Какво съм казала? Той присви очи.
— Не съм си представял, че някога доброволно ще си го признаете. — Погледна към дланта си и се подсмихна. — Смятам да я построя като увеселителна яхта. Може би девет метра дълга. Ще бъде нещо, на което да плавам сам. Нещо, с което да се махна от… може би ще отида през лятото до Каус. Как ви звучи?
Загледана в блесналите му очи, Доминик почувства как внезапно я обзема тъга.
— Много примамливо.
На вратата се почука и в кабинета влезе Стоун със сребърен поднос в ръка.
— Остави го там, на масата — нареди Хоксмур, без да откъсва поглед от гостенката си. — Жадна ли сте? — попита, приближи до масата и взе кристалната гарафа, пълна с кехлибарена течност. Вратата се затвори зад иконома с някаква фатална обреченост.
Доминик се овладя и пристъпи към масата.
— Да, всъщност съм доста жадна.
Подаде й чаша с дълго столче. Продължи да я наблюдава, докато тя я поднасяше към устните си.
— Пийте го на малки глътки. Всяко нещо, което е на петдесет години, си заслужава да му се наслади човек.
Доминик отдръпна бързо чашата от устата си, ала вече бе прекалено късно. Бе отпила голяма глътка и едва не се задави. Очите й се насълзиха и тя усети как нещо сладко и ароматно нахлу в ноздрите й.
— Петдесет години?
Устните му едва забележимо трепнаха.
— Може и повече. — Обърна се и наля чаша и за себе си. — Сандъците, пълни с бутилки, са били намерени в трюма на един португалски кораб, потънал на дъното близо до Канарските острови. Смята се, че корабът е бил част от армадата, която е пренасяла подаръци от португалското кралско семейство на английския крал преди около петдесет години. Цялата армада е потънала по време на буря.
Доминик наблюдаваше как отблясъците от огъня танцуват върху кристалната повърхност на чашата. Когато заговори, бе невъзможно да прикрие благоговението в гласа си:
— И вие сте намерили този потънал кораб?
— Не. Аз го откраднах. — Погледна я над ръба на чашата си. — От контрабандистите. Те го бяха отнели от спасителния екипаж, изпратен от португалското правителство. Не знаеха какво има в трюмовете. — Загледа я по-настойчиво. — Харесва ли ви?
— Аз… — Младата жена отпи бавно, задържа течността за миг в устата си, после облиза устни. Въздъхна със задоволство. — Все едно топъл мед се стича във вените ми. — Погледите им се срещнаха и тя едва не отстъпи назад. Той изглеждаше… възбуден.
Какво, по дяволите, бе направила? Извърна се и припряно се свлече в най-близкото кресло, като се надяваше, че и той ще последва примера й. Загледа се в игривите пламъци на огъня и отново поднесе чашата към устните си. Беше празна.
— Бизнес — промърмори Хоксмур и се наведе към нея, за да напълни чашата й. Наля и на себе си, остави гарафата на масата и се отпусна тежко в креслото срещу нея. Доминик се втренчи в сребърната купа, пълна догоре с едри, узрели ягоди. Устата й се напълни със слюнка. Наклони се, за да избере най-голямата, после погледна към домакина си.
Той наистина представляваше любопитна гледка — косата му бе разрошена, връзката разхлабена, а очите полупритворени. Цялата му стойка излъчваше нещо загадъчно и примамващо. Изглеждаше… достъпен. Всъщност не изпитваше желание да избяга. Напротив, искаше й да остане по-дълго, сгушена удобно в дълбокото кресло, заслушана в ромона на дъжда и в пращенето на боровите цепеници в камината. Да отпива лениво от петдесетгодишна португалска мадейра, достойна за крале, и да похапва от вкусните ягоди.
Избра си една ягода, взе я и отхапа. В устата й се разля божествена сладост.
— Ох, Господи… би трябвало да опитате една. — Изведнъж се смути под настойчивия му поглед и побърза да сдъвче плода, без да усеща вкуса му. После отпи глътка от виното. Изправи се, вдигна брадичка и го погледна право в очите. Виното изглежда бе удебелило езика й и думите излизаха трудно. Надяваше се само да й повярва.
— Мисля, че би трябвало да знаете, че се познавам лично е бея на Тунис и с пашата на Триполи.
Върху лицето му бе паднала сянка и то изглеждаше като изсечено от камък.
Тя се размърда и опита отново:
— Докато бяхме там, беят ми даде подарък — символ на нашето приятелство. Всъщност даде го на двама ни с Дру. Аз го нося винаги със себе си — за късмет. — Пъхна ръка в джоба на полата си и обви пръсти около студения и твърд предмет, който се побираше идеално в дланта й. При първото докосване винаги бе студен. После внезапно се затопляше, точно както сега, когато го извади. Постави го върху масата до сребърния поднос. Светлината от пламъците заискри върху повърхността му. — Той каза, че ще ме направи неуязвима.