— Рубините имат това качество. — Хоксмур се наведе напред, взе го и бавно го завъртя, наблюдавайки как светлината се отразява от шлифованите камъни. Макар че ръцете му бяха големи, те бяха способни на нежност, на която много жени биха завидели. Ала не завист бе това, което изпита Доминик, докато пръстите му галеха малката рубинена котка. Имаше чувството, че пръстите му докосваха нейната кожа.
— Искри от Витлеемската звезда — промърмори той, докато палецът му галеше сапфирените очи на котката. Доминик усети как устните й се разтварят. — А тези… — Върховете на пръстите му докоснаха изящните предни лапи, изработени от изумруди. Сякаш погледът му поглъщаше малкия предмет.
Младата жена затаи дъх.
— Врагът на чувствената страст. — Очите му, прилични на разтопено сребро, изгаряха нейните. — Много мъдро от ваша страна, че го носите винаги със себе си, за да ви закриля. Не се разделяйте никога с него. — Остави котката върху масата, но не се облегна назад. Подпря лакът на коляното си, стисна чашата в ръката си и отпусна леко глава. Обаче очите му не се откъсваха от нейните. — Продължавайте, госпожице Уилъби. Целият съм в слух.
Доминик пое дълбоко дъх.
— За да откриете „Котешкото око“, ще се нуждаете от много повече от бърз кораб. Търсенето ще ви отведе много навътре в пустинята.
— Значи сте говорили с Бритълс.
— Аз… — Доминик вирна брадичка. — Направих му едно кратко посещение.
Хоксмур рязко вдигна глава. Пронизващият му поглед й подейства като огнена жарава,
— И какво предлагате, госпожице Уилъби?
— Нещо много просто. Аз ще помогна с изчисленията, нужни за ремонта на „Мисчиф“. А вие… ще ме вземете със себе си в търсенето на „Котешкото око“.
Той я изгледа смаяно. Тя примигна. Той се протегна към гарафата, напълни чашата си догоре и отпи щедра глътка. Отпусна чашата и прикова поглед в ягодите.
— Не — изрече с тих, но твърд тон, недопускащ никакви възражения. Е, за някой друг може и да бе така, но не и за Доминик.
— Трябва да ме вземете.
Хоксмур гребна пълна шепа от ягодите и се облегна назад.
— Вие наистина сте голяма работа.
— Благодаря.
Той пъхна един сочен плод в устата си.
— Отговорът е не.
— Мога ли да попитам защо?
— Като начало ли? Прекалено е опасно.
— Аз… — Младата жена сведе поглед към чашата си, отпи и притвори очи, когато топлината се разля по вените й. — Не се страхувам.
— Не става въпрос за това.
— Вие се нуждаете от мен.
— Ще ви заплатя за помощта при изчисленията. Нищо повече.
— Не искам парите ви.
Веждите му се вдигнаха нагоре. Наведе се толкова внезапно напред, че тя се сви в креслото си.
— Що за бизнес, по дяволите, въртите вие, жено? Единственото нещо, което има смисъл на този свят, са парите. Попитайте баща си. Попитайте онзи глупак, брат си…
Пъхна ръка в джоба си и измъкна банкноти и монети. Размаха ги толкова енергично пред носа й, че няколко от монетите паднаха, търкулнаха се по масата и се озоваха в скута й. — Всичко това е реално. Може да се почувства, да се използва, да се удвои и утрои. Това е единственото нещо на този свят, което няма да те предаде или да те изостави, освен ако не направиш нещо изключително глупаво и сам не си го заслужиш. В крайна сметка целият успех се върти само около това.
— Не и за мен — тихо рече тя, — Аз се нуждая от повече.
Дъхът му излезе със съскане от гърдите.
— Вие сама не знаете от какво, по дяволите, се нуждаете! — Облегна се назад в креслото. Устните му се извиха в язвителна гримаса. — Ако желаете да си прекарате добре, помолете Бритълс да ви заведе на някое от ония празненства във Воксхол. Това е цялото приключение, от което се нуждае момиче като вас. Малко лунна светлина, шампанско, музика и ще се почувствате на небесата.
— Не говоря за това и вие много добре го знаете.
— Иска ви се малко повече приключения, така ли? — тъжно се засмя младият мъж. — Да преговаряш, не означава да молиш за услуги, госпожице Уилъби.
— Не бих се осмелила да моля за нищо.
— Осмелявате се и още как, скъпа моя.
Доминик примигна, смаяна от нежността, която прозираше в думите му. Отчаяно се опита да измисли някакъв довод.
— Вие никога не сте държали кормилото на „Мисчиф“.
— Аз се уча много бързо.