— Естествено. И сигурно знаете отлично какво да направите със скъсените платна, когато се свият и шхуната изгуби равновесие?
Той я погледна. Лицето му представляваше студена и непроницаема маска.
— Корабите са като жените. Под целия този пухкав вид се крие същото животно. Много лесно може да се укроти.
Доминик се опита да преглътне. Познаваше вкуса на поражението. Горчивият, пуст, отвратителен вкус на поражението. И го мразеше. Докато гледаше застиналото лице на Хоксмур, изтръпнала от внезапния студ, просмукал се в стаята, тя позна вкуса на поражението. Пое дълбоко дъх и хвърли последния си коз.
— Би трябвало да знаете, че говоря отлично арабски. — Една малка лъжа, всъщност доста голяма и опашата лъжа, но беше отчаяна. Само ако можеше да разбере защо се чувства толкова отчаяна.
Той продължаваше да я наблюдава, все едно я чакаше да продължи. Надеждата отново избуя в гърдите й. Доминик се наведе напред.
— Знае се, че беят на Тунис е бил последният притежател на „Котешкото око“. Всяко нещо, толкова ценно, което се търси от мнозина, в това число и от вас…
Хоксмур се размърда и излезе от сенките.
— Това ли ви каза Бритълс?
— Той каза, че преди няколко години сте прекарали шест месеца в търсенето му. Някакъв друг колекционер ви го измъкнал под носа.
— Шест месеца? Ха, не бяха дори и два. За Бога! Да ми го измъкне под носа? По дяволите… Това ли ви каза Бритълс?
— Бил е някакъв мъж от Париж.
— Ха! Жак Перно не може да открие и собствения си нос по време на пясъчна буря. Но аз наистина бях близо. Не мисля, че Бритълс ви го е казал. Толкова дяволски близо… докато всички останали копаеха и пресяваха пясъка от седмици. Наистина бях много близо.
— Близо, но не достатъчно, господин Хоксмур.
Той я изгледа някак странно.
— Всъщност „Котешкото око“ изчезна яко дим. Говореше се — всъщност и така се оказа по-късно — че е бил взет от врага на бея. От Ел Сахиб, а не от Перно. Аз вече търсех нещо друго, нещо, което хората на Ел Сахиб бяха откраднали от един изоставен британски кораб.
— Скъпоценности.
— Не, една жена. — Подпря се на брадичката си и се загледа в пламъците. Доминик сякаш видя спомените, които изплуваха в главата му. — Бях решил да ги оставя да се ровят в пясъците и да търсят „Котешкото око“ — тихо каза той. — По дяволите, винаги ми се е струвало, че това е повече легенда, отколкото действителност. Заради него са загинали толкова много мъже, но никой не го е виждал. Обикновено ставам малко подозрителен, когато не знам точно какво търся. Не ме е грижа колко упорити са слуховете.
— Един огромен жълт камък, който през вековете е бил жадуван от различните бедуински племена. — Доминик повдигна вежди. — А напоследък към него проявяват интерес най-отявлените авантюристи и най-страстните колекционери. Той е безценен.
— Звучи ми като нещо, измислено от Бритълс.
— „Котешкото око“ е свещен символ на плодовитостта сред бедуинските племена в пустинята на Северна Африка. — Усети как очите му я загледаха с интерес и почувства как я облива гореща вълна.
— Предполагам, че това е истина — рече Хоксмур и се протегна към гарафата.
— Намерихте ли я?
— Кого?
— Жената.
Гарафата застина над чашата. Той се взираше в нещо на масата с невиждащ поглед. Явно мислеше за нея.
— Да, намерих я.
Доминик остави чашата си точно пред него. Очите му срещнаха нейните и веждите му застрашително се свиха.
— Ще пийна още една — усмихна се младата жена. — Благодаря ви.
Хоксмур й хвърли любопитен поглед и напълни чашата й.
— На мен ми се струва — започна тя и се намести удобно сред меките възглавнички, докато наблюдаваше как пълни чашата й, — че много неща зависят от тази… да я наречем мисия. На първо място репутацията ви. Отношенията ви с тази загадъчна жена графиня Сейнт Леджър.
— Дяволите да го вземат Бритълс!
— Гордостта ви.
Погледът му бе толкова остър, че можеше да разреже стъкло.
— Вие ще направите всичко, за да постигнете успех.
— Винаги го правя.
— Тогава ме вземете със себе си.
Нещо в начина, по който я наблюдаваше… имаше някаква покана в погледа му… обмисляне…
— Вие имате нужда от мен, господин Хоксмур. Ще ви го докажа. Освен това, едва ли е само съвпадение, че беят ми е дал една рубинена котка, а вие търсите „Котешкото око“, нали? Аз не вярвам в съвпаденията.
Тя сведе глава. Косата й се люшна като завеса и закри едната й буза. Доминик го стрелна с поглед и му се усмихна. Беше виждала безброй пъти как майка й използва този похват, за да получи нещо от баща й. Винаги бе успявала. Това бе последният й ход — винаги бе смятала, че стои над подобни женски хитрини, но сега й се стори съвсем уместно. Жалко, че не бе имала възможността да се поупражнява пред огледалото.