Усети как сърцето й учестено заби. Усмивката й леко помръкна. Изглежда усилията й бяха напразни. Хоксмур не омекваше, нито се разтапяше, готов да изпълни всяко нейно желание. Напротив, изглеждаше още по-непроницаем и далечен. Доминик виждаше как лицето му се изопва, раменете му се опъват, панталонът му се издува отпред…
Не, всъщност съвсем не гледаше натам, нали?
Той внезапно скочи от креслото. Грабна с една ръка котката от масата и се надвеси над нея, вкопчен с другата в облегалките на креслото й. Изглеждаше огромен, тъмен, могъщ и толкова завладяващ, че тя едва се сдържа да не се отдръпне.
— За късмет — изръмжа той. — Предполагам, че ще ви взема за късмет.
Доминик реагира, без да мисли. Тялото й реагира. Разумът й… е, за миг разумът я бе напуснал.
— Благодаря ви! — извика младата жена и обви ръце около врата му. „Благодаря ви“? Защо го бе казала? Лицето й се притисна в рамото му. Сълзи опариха очите й. Сълзи? За какво?
Опита се да подсмъркне тихо, не успя и зарови лице в топлината на ленената му риза, измокряйки я обилно. Той миришеше на… мъж. Сърцето й подскочи в гърдите.
— А-аз съм… — Трогната от щедростта му? Не, по-точно дълбоко унизена. Той бе твърд като леден блок. Сигурно изпитваше неудобство заради нея. Да се хвърли на врата на един клиент, за Бога! Отличен пример за жена, която би трябвало да бъде образец на самообладание и хладен разум по време на делови преговори! Ха! Едва ли баща й щеше да се гордее с нея!
— Аз съжалявам… — Най-после събра сили да се отдръпне. Хоксмур навярно се чудеше как по-деликатно да се измъкне от неловката ситуация. Не, той със сигурност знаеше как.
Беше се поддала на тялото си. Разумът й блажено отсъстваше. Извърна лице към врата му и усети наболата му брада, както и силния ритъм на пулса под кожата му, стоплена от дъха й. Тъкмо тялото й почувства промяната, дори преди тя самата да я усети. Една ръка се обви около кръста й и я повдигна по-високо, по-близо към него.
Изведнъж й се стори, че ще полети.
— Господин Хоксмур — задъхано прошепна младата жена. Нещо повдигна брадичката й, приближи устните и. Стаята се завъртя във вихрушка от златиста светлина. Не бе възнамерявала да се стига дотук. Осъзна, че всичко това далеч не се вмества в рамките на деловите отношения. А да прекрачи границата на деловите отношения с мъж като Хоксмур бе изключително опасно. Но в същото време тя се чувстваше в пълна безопасност, сгушена до него, изпълнена с лекота, сякаш се носеше по пухкави облаци.
— От виното е. — Гласът му прозвуча странно интимно и тя цялата изтръпна.
Доминик облиза устните си и почувства топлия му дъх.
— Виното — промърмори тя, опитвайки се да избистри съзнанието си. Невъзможно. Той бе прекалено близо. Очите й се притвориха. Тялото й сякаш се разтвори в неговото. Силата й се стопи, също както и трезвият й разум. — Да не би да се опитвате да ме извините?
— Не вас, а себе си.
— И получава ли се?
— Не съвсем. — Пръстите му се плъзнаха по брадичката й, по шията й, после леко докоснаха устните й.
Доминик се повдигна, молеща за целувка.
— Още една? — дрезгаво изрече той и вдигна глава.
— О, да. Само още веднъж.
Палецът му се спусна надолу по шията й, едно нежно докосване, което я накара да отметне глава и да му поднесе устните си. Те се разтвориха и изпуснаха въздишка на искрено удоволствие.
— От виното е — отново промълви Хоксмур.
— Разбира се…
Той целуна ъгълчетата на устните й — първо едното, сетне другото. Устните му се задържаха и се притиснаха към нейните.
— Дали ще запомните този миг, госпожице Уилъби?
Доминик имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне.
— Не съм сигурна, че ще пожелая да е така.
Пръстите му погалиха клепачите й, слепоочията, страните. Тя не искаше това да свършва. Искаше магията да продължава вечно. Гласът му приличаше на ангелска музика, която я отнасяше надалеч, а прегръдката му бе като рай на земята. Не искаше никога да го напуска. Искаше…
От устните й се изтръгна задавен стон. Цялото й същество се възпламени. За пръв път в нея избухна желанието. Кожата й настръхна от вълшебни тръпки и тя внезапно се почувства опияняващо женствена и готова да се отдаде на мъжката му страст. Гърдите й набъбнаха, в слабините й лумна огън и тя се притисна към него.
Отвори очи и се потопи в сребърния огън на неговите.
— О, Господи…
— Шшт. — Пръстите му притиснаха устните й, после ги разтриха, карайки ги да пулсират, да се разтворят с изгарящ копнеж. — Сега ще ви заведа у дома ви. — Гласът му бе странно дълбок. Лицето му приличаше на застинала маска. Но той отново наведе глава и устните му докоснаха леко нейните. — Разбирате ли, че трябва да ви отведа у дома?