— Ето я и нея.
Бритълс подскочи. Спокойната му увереност се стопи яко дим и лицето му се оживи. Промяната бе невероятна.
— Къде? Не я виждам. Не… — Адвокатът едва не се задави, когато се взря по-отблизо във фигурата, която си проправяше път по подвижния мостик. — Мили Боже, това не е… О, но тя въобще не прилича на момче. Трябва да направим нещо, Николас. Това… това не бива да бъде позволено на борда на кораб, пълен с… нали се сещаш.
— Мъже.
— Именно.
Николас скръсти ръце пред гърдите си и насочи поглед към госпожица Уилъби или по-точно към смайващо дългите й крака в прилепнали панталони.
— Не знам, Бритълс. Има нещо у тази жена, тя изобщо не подозира какво влияние оказва върху мъжете.
Адвокатът рязко извърна глава.
— Да. Това се нарича неподправена невинност. Така подлудява мъжете и ги кара да се нахвърлят върху нея.
— Тъкмо обратното. — Николас сграбчи приятеля си за рамото. — Странно е, но подобно нещо може да накара и най-отявленият развратник и измамник да се превърне в благороден джентълмен.
— Какво?
Но Николас нямаше желание повече да казва на Икабод Бритълс каквото и да било.
— Госпожице Уилъби! — извика той, не можейки да прикрие възбудата в гласа си. Усети особена лекота и приповдигнатост, когато се запъти да я посрещне. Не я бе виждал от седмица. Внезапно му се стори, че са минали месеци. Протегна ръка към пътната чанта, която тя носеше, и очите им се срещнаха. После погледът му се плъзна по цялото й тяло — от главата до петите. Лицето й, полускрито под широката периферия на шапката, изразяваше затаено очакване. Така може би се чувстваше една млада жена, която за пръв път се показва с новата си рокля в обществото и със затаен дъх очаква възторжени похвали и възхитени погледи. Хоксмур бе правил безброй комплименти на безброй жени, но този път подбра думите си особено внимателно.
— Изглеждате страхотно, госпожице Уилъби. Дори бих казал доста заплашително.
Това бе истина, макар и не по начина, по който тя го разбра.
Устните й леко потрепнаха, но въпреки самообладанието й, в очите й блеснаха доволни пламъчета. Покритият с лунички нос се изви към вятъра. Николас усети как гърдите му се изпълват с необяснимо задоволство. Защо трябваше да се чувства толкова дяволски щастлив, че е доволна, когато в неговите очи тя не беше нищо повече от истинско бедствие?
— Обикновено не закъснявам — рече Доминик и бързо се огледа наоколо, сякаш ни най-малко не се интересуваше от Николас, нито пък имаше намерение да се извини. Наклони глава и ризата й леко се разтвори, разкривайки нежна плът, бяла като алабастър. — Но двамата с Дру трябваше да разрешим някои проблеми, възникнали в последната минута. — Внезапно се намръщи. — Нужно ли е онези мъже да се катерят там? Много добре знаете, че мачтите са кухи. Те са толкова деликатно балансирани, че могат да издържат тежестта само на един човек.
Николас не се обърна. Усети как гласът му затрептя от гордост. Този малък ремонт бе негова идея, и то брилянта при това, или поне така го увериха Райт, Фулър и Смит.
— Наредих да ги уплътнят.
Очите й се разшириха и тя недоволно се намръщи.
— Да ги уплътнят? И защо, по дяволите, направихте подобно нещо?
Младият мъж усети как в гърдите му внезапно се надига раздразнение и той неспокойно се размърда. Почувства се като някой неумел чирак, сгълчан от майстора си.
— Заради ефективността, госпожице Уилъби — отговори, но в тона му имаше оправдателна нотка. — Деликатният баланс и малката тежест не означават нищо, ако не можете да повишите скоростта. Вие ще бъдете пометена от вълните, докато чакате само един моряк да свърши работата на трима.
Доминик примигна. Присви устни.
— О! — Николас предположи, че това е израз на отстъпление. — Трябваше да ми кажете.
— Мисля, че трябва да се разберем веднъж и завинаги.
— Съгласна съм. А също и кой от двама ни ще управлява този кораб.
— Какво?
Дори и да го чу, не му обърна внимание. Бритълс пристъпи напред и направи дълбок и почтителен поклон. Дори задната част на редингота му щръкна. И изведнъж строгата госпожица Уилъби, всепризнатата майсторка на баласта и бързите изчисления, се изкиска и подаде ръка на адвоката. Изглеждаше толкова мила и очарователна и така радостна от срещата, че на Николас не му остана нищо друго освен да се взира ту в нея, ту в Бритълс. Близост. Да, това беше. Двамата изглеждаха твърде близки и явно отлично се разбираха. Приличаха на стари приятели, които споделят някаква своя тайна шега. На Николас изобщо не му бе забавно.