— Другари.
— Аха. — Той се замисли, докато вятърът издуваше платното над главата му.
— Не прислужници или моряци.
— Е, Стоун едва ли се държи като прислужник.
— Плащате ли му?
— Да. Но това е по-скоро, за да мълчи, отколкото за нещо друго, и той го знае дяволски добре… — Спря се навреме. — Да, плащам му.
— Явно никога досега не сте се замисляли по този въпрос. — Изненадата в гласа й засегна особена струна в душата му. — Дали имате приятели.
— Не — отвърна Николас, чувствайки се така, сякаш я бе разочаровал с нещо, макар да не бе сигурен с какво. — Предполагам, че нямам време, за да мисля за подобни неща.
— Разбирам.
Какво пък означаваше това? Какво, по дяволите, искаше да каже тази жена?
— По-добре да вървите — рече тя и мина толкова бързо покрай него, че той не успя да я спре.
— Какво? Къде да вървя?
— На капитанския мостик — извика тя през рамо. — Нали вие сте капитанът на този кораб, или греша?
— Аз съм — изграчи след нея Николас. Гърдите му се издуха, опъвайки ленената риза. — Проклети панталони… — озъби се той и изрева: — Къде, по дяволите, отивате?
— В каютата си. Някой трябва да помисли какво да се прави с баласта, след като сте оплескали всичко с по-голямата тежест на мачтите. Молете се за спокойно море и попътен вятър, господин Хоксмур.
— Оплескал? Аз никога нищо не оплесквам, по дяволите! Идеята ми беше блестяща! Дяволски блестяща! Попитайте Райт, Фулър и Смит. — Обърна се и пое дълбоко дъх, за да се успокои, и едва не връхлетя върху един от матросите, който бързо вдигна ръка за поздрав. Няколко секунди двамата се гледаха един друг, препречвайки взаимно пътя си, докато накрая Николас не избута младежа с рамо. Закрачи наперено към мостика. Странно, но като хвана кормилото и насочи носа на кораба по течението на Темза, изведнъж се почувства като неопитен новак, както в онзи ден, когато осемнадесетгодишен блъсна първия си кораб в един от адмиралтейските. И проклет да беше, ако разбираше защо.
Доминик разтърка очи и се отдръпна от масата. Изправи се бавно. Разтри схванатия си врат и се взря през страничния прозорец в гъстата сива мъгла, която се стелеше навън. Отдавна беше минало обед. От няколко часа оглеждаше променените планове на „Мисчиф“, ала решението й убягваше.
— Проклета формула за изчисляването на дължината на носовата част — промърмори младата жена. Притисна длани върху масата и се наведе над чертежите. — Ако я открия, няма да е нужно всеки път да се увеличава баласта при добавянето на допълнителна тежест. В такъв случай няма да се губи скоростта. Но колко трябваше да бъде баластът? По дяволите, защо не мога да си спомня?
Разсеяност.
Не, това нямаше нищо общо с формулата.
Наистина ли нямаше? Тогава защо чувстваше всеки завой и всеки наклон на „Мисчиф“, сякаш ръцете на Хоксмур не бяха върху кормилото, а се плъзгаха по тялото й. Пълната хармония и единението с един кораб бе едно, но това тук отиваше твърде далеч.
Погледът й се насочи към бележките, надраскани в полетата на всяка страница. „Да се пожертват ниските експлоатационни разходи и намаляване вместимостта за каргото за сметка на скоростта… По-остър нос, по-голям, по-скъп, повече екипаж… деликатно балансиран…“
Беше виждала същия почерк на бележката, която бе получила в Каус. Само че тези думи изглеждаха така, сякаш перото се е забивало в хартията… или пък е спирало, докато пишещият си е мислил за нещо друго. Тя самата от месеци обмисляше същите идеи. Дали скоростта заслужава да се увеличи прекомерно напрежението върху корпуса на кораба, както и да се увеличи броят на екипажа, да се намали вместимостта за каргото за сметка на експлоатационните разходи? Дали бъдещето принадлежеше на парната машина, а не на платната?
Изненада я не толкова същата романтична привързаност към платноходите, колкото откритието, че Хоксмур мисли също като нея. Вдигна глава, примигна към малкия прозорец и отново прочете написаното, този път с хладно и безпристрастно око. Записките биха могли да принадлежат на всеки, дори на някой от горещите поддръжници на парната машина. Да, би могла да предположи различни неща, ако не бе видяла Хоксмур на борда на плаващ кораб. Нима не бе се уверила с очите си — не, по-скоро почувствала — как той вдъхва не само морския въздух, но сякаш се слива с морето и вятъра, опъващ платната. Нима не бе наблюдавала как ръцете му гальовно се плъзгат по кормилото, нима не бе усетила копнежа му по бързоходните шхуни?
Да, чувстваше, че двамата са сродни души.
— О, Господи! — Младата жена стана със стиснати юмруци и присвити очи. Не, не можеше повече да гледа тези думи, без да тръпне от чувствата, владели перото му, без да признае, че и тя изпитва понякога, същото, което навярно бе скрито някъде в глъбините на непознатата му душа.