Тъга… Защо винаги когато погледнеше към този чертеж, се чувстваше така, сякаш бе изгубила нещо ценно? Може би изпитваше болка, защото си представяше Хоксмур, изправен на капитанския мостик, с развени от вятъра коси, с платна, които плющят над него, докато яхтата се носи по вълните, а в същото време знаеше, че тя няма да е там, за да сподели това щастие.
— По дяволите! — Пусна чертежа и смяташе да се обърне, когато зърна една изящна кутийка от слонова кост, полускрита под чертежите на яхтата. Посегна към нея, привлечена повече от знаците, издълбани върху капака, отколкото от семплата й красота. Прокара пръст по арабските символи, но не разгада нито един от тях. Кутията бе много тежка за големината си. И заключена.
Палецът й докосна златната плетеница по ръба, после се спря върху ключалката. Доминик прехапа устни и разклати кутийката. Отвътре не се чу никакъв звук. Сигурно бе с кадифена подплата. Господи, любопитството бе дяволски силно нещо.
Тя се огледа за ключа. Нямаше го върху бюрото.
Не беше и в най-горното чекмедже, дори и в най-отдалечените му ъгли — трябваше да коленичи, за да го опипа докрай. Затвори го, дръпна следващото, прерови хартията, но не намери нищо освен документи и затвори и него. В най-долното чекмедже откри една кожена торба, пълна с пясък, пистолет, нож с черна дръжка и с толкова дълго и тънко острие, че Доминик уплашено ахна. Лицето й пламтеше от смущение. Чувстваше се виновна, задето надзърташе в чуждата собственост. Втренчи се в затворената врата на каютата, после отмести поглед към кутията, не можейки да си обясни непреодолимото желание да разбере какво има вътре.
Не, не беше обикновено любопитство. Досега бе виждала много заключени кутии и никоя не бе предизвиквала подобен интерес. Любопитството й не се отнасяше до съдържанието на кутията, а до мъжа. Искаше отчаяно да разбере какво бе заключил Хоксмур. Какво бе толкова скъпо за този мъж, който изглежда не държеше на нищо — нито на морала, нито на клетвите, със сигурност не и на репутацията си, нито дори на приятелството. И защо бе толкова важно тя да го узнае?
Защото подсъзнателно изпитваше любопитство към този мъж по причини, които й убягваха и я озадачаваха. Това бяха същите причини, които я бяха накарали да влезе в кабинета му. Ала сега нямаше време за подобни авантюри.
— По дяволите! — Потърка веждите си и прокара ръка по косата си. В същия миг почувства фибата, която придържаше непокорните й кичури. Фиба! Неразделният инструмент за всеки уважаващ себе си крадец, ако се вярва на приключенските романи, които бе чела наскоро.
Не, тя не бе крадец. Това бе обикновено любопитство и нищо повече. Измъкна фибата, а сърцето й ускорено заби. Пъхна я в ключалката. Нищо не се случи. Младата жена се намръщи, завъртя фибата и я пъхна по-навътре. Нищо. Не се получаваше както в книгите, които бе чела.
Духна кичура, паднал на челото й.
— Хайде — прошепна Доминик и завъртя отново фибата. Усещаше как кръвта препуска във вените й. Вратата можеше да се отпори всеки миг и…
Чу се тупкане. Не, не беше сърцето й. Извърна глава. Бяха стъпки. По стълбата. Приближаваха. Бяха от ботуши и сякаш ходеше дългокрак мъж, а Хоксмур имаше най-дългите крака, които бе виждала.
Доминик замръзна за миг, после дръпна фибата. Ала тя не излезе, а заяде вътре. Младата жена преглътна, пое дълбоко дъх, отказвайки да се примири с ужасяващата действителност.
— Не, не прави това… — Пръстите й се плъзнаха по фибата. Сърцето й щеше да се пръсне.
— Излизай, по дяволите… — Завъртя фибата, изруга и я задърпа, но тънката извита тел не излизаше, а стърчеше подозрително не на място от ключалката на кутията. Хоксмур щеше веднага да я забележи. И щеше да разбере. Ако искаше да задоволи непреодолимото си желание да знае всичко, трябваше да си послужи с нещо много по-подходящо, а не с някаква глупава фиба, и то дефектна при това.
Стъпките спряха точно пред вратата. Дръжката се завъртя. Доминик дръпна за последен път и се изправи точно в мига, в който Хоксмур отвори вратата.
Младата жена застина.
— Добре. Вече сте тук — рече той и влезе в каютата. Косата му бе разрошена от вятъра, но той изглеждаше великолепно. Обърна се, за да затвори вратата.
Доминик затаи дъх и леко дръпна фибата. Като по някакво чудо тя се плъзна в ръката й. Забоде я припряно в косата си. В следващия миг капакът на кутийката се отвори. Ужасена, Доминик го затвори, без дори да погледне вътре. Но ключалката не искаше да се заключи. Явно злата съдба бе срещу нея. Капакът отново се отвори. Доминик го затисна с длан и вирна брадичка тъкмо когато Николас се обърна.