ГЛАВА 11
Туп. Туп. Николас рязко се извърна. Бе сигурен, че госпожица Уилъби остави нещо на бюрото в мига, в който се бе обърнал да затвори вратата. Ала това не го обезпокои толкова силно, колкото фактът, че лицето й изгуби цвета си, а брадичката й се вирна толкова силно напред, че вените по шията й изпъкнаха.
Той се намръщи и пристъпи към нея. Тя сякаш се смали, а очите й се разширяваха с всяка негова стъпка, Николас спря, присви очи и се взря в нея.
— Болна ли сте?
Устните й потрепнаха и се разтеглиха в измъчено подобие на усмивка.
— Аз? Мили Боже, не!
— Изглеждате зле. — Всъщност изглеждаше толкова напрегната, сякаш би се пръснала на малки парченца стъкло, ако я докосне. Гласът й звучеше неестествено. Беше необичайно крехка и безпомощна. Доста характерно за нея. Един кичур от косата й бе паднал върху веждите и Николас усети, че тя изгаря от желание да го отметне. Ала не го направи. Вместо това се вкопчи с една ръка в ръба на бюрото. Другата лежеше върху кутийката му от слонова кост и я притискаше, сякаш се боеше да не й избяга. Много странно. Но госпожица Уилъби би понесла стоически пристъпите на морска болест, както и всяко друго нещо.
— Аха. Разбирам, проявили сте любопитство — каза той и посочи кутийката.
— Аз… — Тя преглътна и започна да трепери,
— Кокалчетата ви са побелели — продължи Николас и се пресегна към малката вещ под ръката й. Ако едва се сдържаше да не рухне на пода, една малка кутийка нямаше да я предпази. — Зле ви е, но обещавам, че няма да кажа на никого. Хайде, хванете ръката ми. Нека да седнем на масата. Нуждаете се от храна.
— Не. — Тя се отдръпна назад в мига, в който пръстите му докоснаха кутийката. Очите й срещнаха неговите. Молба ли бе това, което се мярна там? Николас се опита да вземе кутийката, но тя продължи да я притиска. Той покри дланта й със своята. В очите й — се появи страх и тя най-после отдръпна ръка.
Капакът се отвори.
— По дяволите! — изруга той.
— Съжалявам, господин Хоксмур, трябва да ви обясня… О! — Госпожица Уилъби се взираше в кутийката. — Но тя е празна.
— Разбира се, че е празна — промърмори младият мъж и бръкна в джоба на панталоните си за ключовете. Погледна я и видя как по страните й бавно пропълзя червенина. Малко пренасочване на вниманието и изглежда болестта я напускаше. Ако не я познаваше добре, би си помислил, че е обзета от разочарование. — И какво е това, което трябва да ми обясните?
Тя го гледаше с огромните си очи. — Аз…
— Знам колко ви е трудно да признаете, че сте проявили слабост, госпожице Уилъби — успокояващо й се усмихна Николас. — Виждал съм стари морски вълци да позеленяват в началото на дълго пътуване. Няма от какво да се срамувате. Може би просто сте прекарали твърде дълго време на долната палуба. — Докосна нежно с пръсти брадичката й. — Ето, струва ми се, че вече изглеждате по-добре. — Сведе очи към кутийката в ръката си. — Заключалката все заяжда. Проклетото нещо се отваря само, щом корабът леко се разлюлее. Сама сте го видели. Но аз я пазя като спомен. Само глупак би скрил нещо ценно вътре. Това е първото нещо, което би привлякло вниманието на един крадец, не мислите ли? Освен това и дете би могло да я отвори с фиба, като тази в косата ви. Така. — Пъхна ключето в ключалката, завъртя го и го извади. Капакът остана затворен. Николас прибра ключа в джоба си, приближи към масата и започна да налива вино в две чаши. — Морето е доста благосклонно към нас. Решихте ли нашия проблем с баласта?
— Аз… всъщност, търсех решение, което не съществува. Трябва да подсилим баласта на първото пристанище, на което ще спрем. Може би ще успеете да намерите оловни кюлчета?
— Знам откъде можем да закупим известно количество.
— Добре. Сто фунта ще са достатъчни. Дотогава не би трябвало да имаме проблем, освен ако морето не се развълнува.
Той се обърна с чаша във всяка ръка. Тя все още стоеше зад бюрото, и се взираше в кутийката от слонова кост. Изглеждаше разстроена, сякаш бе претърпяла загуба. До този момент Николас не се бе замислял, че във връзката му с госпожица Уилъби има нещо повече от прикрито съперничество. Всъщност повечето от връзките му се основаваха на някакво съперничество. И затова очакваше да изпита известно задоволство от поражението на своя противник. Провалът на противниците му винаги бе означавал победа за него.
Но докато стоеше изправен с чашите в ръка, заслушан в скърцането на дъските и унесен от нежното по-люшване на кораба, Николас не изпита никакво задоволство, нито пък усети вкуса на победата. Изпитваше желание да надвие това, което я бе победило.
— Ще намерим тези сто фунта — рече той, наблюдавайки я внимателно и очаквайки увереността й отново да се възвърне. Но това не стана. Николас се замисли за нещо подходящо, което да каже, но се почувства неловко. — Длъжен съм да отбележа, че аз съм отговорен за проблема. Идеята да се увеличи теглото на мачтите бе моя.