— Идеята е чудесна — остро отвърна тя. Очите им се срещнаха. В този миг Николас изпита чувството, че потъва в златнозелените им глъбини. — Трябваше сама да се досетя — додаде.
Той направи една крачка към нея, обхванат от внезапното желание да я грабне в прегръдките си.
— Глупости. Вие сте мислили за скоростта. А не за евентуални врагове.
— Предполагам, че вие мислите само за това.
— За това ми плащат. И заплащането е дяволски добро. Предполагам, че можем да обсъдим моите планове… след като те включват и стар приятел. Всъщност няколко. Не, предполагам, че вие бихте ги определили като врагове. Колкото до заплащането… тук… — Той се наведе, дръпна долното чекмедже и хвърли една кожена кесия на бюрото. — Отворете я.
Тя хвана краищата на кожената връвчица, която пристягаше кесията, но се поколеба.
— В това чекмедже има пистолет.
— И нож. — Хоксмур повдигна вежди, усетил внезапната й сдържаност. Да, разбира се, няма нищо по-добро от едно бързо, разумно оттегляне след като си се озовал право в челюстите на опасността. Естествено, тя посрещаше живота с гордо вдигната глава, с вирната брадичка, опънати рамене и решителна походка. Но при нея благоразумието вървеше след безразсъдството. Това бе достатъчно, за да накара един мъж да поклати глава, да се обърне и да побегне само при мисълта да закриля такава жена. Изобщо не бе сигурен, че би желал да даде живота си за нея.
Той взе ножа и пистолета и ги постави на бюрото до кожената кесия. Тя се взираше в тях, сякаш бяха отровни змии, готови всеки миг да я нападнат.
— Нужно е време, за да се свикне с оръжието — каза Николас, взе ножа и го завъртя няколко пъти. Изумрудите, инкрустирани в дръжката, проблеснаха на светлината на свещите. — Аз имам цял арсенал в каютите на екипажа. Не е зле да се научите как да боравите с такива неща.
Доминик хвана дръжката на ножа. Пръстите й се свиха около изумрудите.
— Вие сте убивали хора с това.
Той се подпря на бюрото и се наведе към нея. Когато заговори, в гласа му прозвуча предупреждение.
— Там, където отиваме, няма закони, госпожице Уилъби. Няма правила. Не важат никакви принципи на етиката и морала. Това не е земя на компромисите. Изборът е всичко или нищо, черно или бяло. Мъжете убиват, преди да задават въпроси. А жените… — Тихо изсумтя. — По дяволите, жените се бият като мъже, а никога няма да чуеш мъж да изохка, дори да е победен. Освен това можеш да ги победиш стотици пъти, но никога няма да ги покориш.
— Това ми звучи като правила, господин Хоксмур. Предизвикателството се усещаше в извивката на веждите й.
— Живял съм близо до Испания за известно време. И, да, играя играта по собствени правила и не давам и пукната пара как може да изглежда в очите на другите.
Тя остави ножа до кесията.
— Разбирам. — Сведе очи, но той улови брадичката й и повдигна лицето й, така че погледите им да се срещнат.
— Не, още не разбирате — промърмори младият мъж и прокара пръст по вдлъбнатината на брадичката й. — Не знаете нищо за това. Но ще се научите. Ще усвоите правилата. — Отдръпна се, взе чашата си с вино и посочи към кесията. — Продължавайте. Отворете я.
Тя развърза връвчицата и торбичката се отвори.
— Пясък?!
— Без стойност.
Доминик примигна срещу него.
— Да.
— Изненадан съм, че баща ви не ви е научил на това. Но едва ли е могъл, след като сте прекарвали по-голямата част от времето си на долната палуба. — Присвиването на устните й бе едва забележимо и той навярно нямаше да го види, ако не бе започнал да опознава реакциите й. Бе майстор в улучваното на слабото място, най-уязвимата част, което би повалило и най-силния противник. А още по-добре умееше да превръща чуждата слабост в свое предимство. Но сега се отказа от предимството си, искаше само да си изясни нещата с нея. — По време на това пътуване няма да прекарвате времето си на долната палуба, госпожице Уилъби, така че слушайте добре. Урок номер едно: нещата невинаги са такива, каквито изглеждат на пръв поглед.
Тя презрително изсумтя.
— Знам го.
— Нима? — Хоксмур взе кесията, пъхна ръката си вътре и извади цяла шепа пясък. Разтвори бавно пръстите си и пясъкът започна да се стича между тях. — Отъркайте малко този наглед нищо не струващ пясък и може да откриете цяло съкровище. Не се оставяйте да бъдете измамена толкова лесно само по външния вид. Потърсете по-дълбоко, отколкото може би първоначално ще ви подскаже инстинктът… и невинаги отдавайте предпочитанията си на това, което ви изглежда по-красиво и съвършено — кимна с глава към кутийката от слонова кост, — защото то може да се окаже без всякаква стойност.