Доминик вдигна поглед към него.
— И хората са като вещите, за които ми говорите.
Отговорът й го завари неподготвен.
— Да. Предполагам, че това, което казах, се отнася много повече за хората, отколкото за съкровищата. Аха. Виждате ли това?
От устните й се изтръгна сподавен стон. Той вдигна дланта си по-близо до светлината на свещите, когато и последната песъчинка бе отстранена. В средата на дланта му блестяха три огромни скъпоценни камъка.
— Но това… това са диаманти — промълви младата жена.
— В момента виждате откупа.
— Какво?
— За „Котешкото око“. — Вдигна най-големия камък, с размера на голямо речно камъче, и го завъртя към светлината. — Намерих го в Индия.
— Откраднали ли сте го?
— Този, който ми го даде, въобще не оказа съпротива.
— Значи е бил глупак.
— Не, беше мъртъв. — Изражението на лицето й го накара да избухне в смях. — Аз не съм го убил. Той беше мъртъв от няколко века, най-малко дванадесет. Виждате ли как светлината се отразява от камъка и пречупва цветовете в смайваща феерия? Това е идеалният камък, чист, прозрачен, твърд. Само един съвършен диамант може по такъв начин да разсейва светлината. Ето, вижте. — Хвана ръката й и притисна дланта й към скъпоценния камък. С искрящите си очи, пламналите страни и разтворените устни, озарени от очарователна усмивка, нейната невинна и чиста красота бе много по-желана и от най-безценния и съвършен диамант. Николас не можеше да откъсне поглед от лицето й.
— Не мога да повярвам, че този камък не е взет от някоя кралска корона.
— Индусите не са глупаци. Те са оставяли диамантите в оригиналния им вид. Шлифоването или разрязването им е било забранено. Обработката би разрушила вълшебните им свойства.
— Да — промърмори Доминик и вдигна очи, когато диамантът заискри, изпращайки ослепителни геометрични фигури към тавана. — Вярвам, че е вълшебен. Погледнете… силата му изпълва стаята, излива се върху нас… също като лунна светлина.
Николас гледаше как светлината си играе върху лицето й и усети как гърдите му се стегнаха внезапно от нахлулото остро и мъчително чувство. Нужен му бе един миг, за да го назове: потребност. Но може ли мъж като него да бъде завладян от фантазиите на едно невинно дете? Какво толкова привлекателно намираше у тази жена, още непокварена от живота? Що за девическа магия упражняваше тя върху него?
— Според един санскритски ръкопис от пети век, диамантът закриля собственика си — дрезгаво изрече той. — Предполага се, че го пази от змии, огън, отрова, болести, зли духове…
— Дори и от ревниви съпрузи? — Тя го стрелна закачливо с поглед и устните й леко се извиха нагоре.
Николас се почувства неудържимо привлечен от нея. Почти усещаше вкуса на устните й под своите.
— Камъкът предава на притежателя си всичките си качества.
Погледът й стана предпазлив.
— Като например?
— Твърдост.
Тя преглътна, сведе поглед към гърдите му, после го плъзна по-надолу, докато накрая се извърна настрани. Спуснатите мигли скриваха очите й, ала не можеха да скрият руменината на бузите й…
— Гърците го наричат adamas — промърмори той. Дишането й се учести. Николас усещаше топлия дъх на кожата й, пулсирането на кръвта във вените й, бесните удари на сърцето й. Неговото сърце също щеше да се пръсне, тялото му бе обзето от огнена вихрушка. Гърдите й се вдигаха и спускаха развълнувано. Неговите изпъваха докрай ризата му. Устните й потрепваха. Неговите изгаряха. Тя също почувства взривоопасното напрежение помежду им, първичното желание, неподвластно на волята. И макар че бе впила поглед в отдалечения ъгъл на каютата, той знаеше, че тя го усеща така, както и той нея, всяко дихание, всеки изблик на дивото въображение.
— Означава „Аз покорявам“ — дрезгаво изрече Николас и се наклони към нея, докато не докосна с устни слепоочието й. — Така притежателят му ставал способен на всичко, за да завладее това, което е пожелал.
— Внимавайте, господин Хоксмур — прошепна тя, но не се отмести. Беше затворила очи и бе наклонила глава по-близо към устните му, сякаш искаше нещо повече… А той нямаше търпение да й го даде. Беше толкова нетърпелив, толкова силно искаше да я почувства в прегръдките си. Бе застанал под твърде неудобен ъгъл спрямо бюрото и цялото му тяло започна да трепери. Чуваше бученето на кръвта в ушите си и си припомни първия път, когато бе легнал с жена. Господи, почти го бе забравил… но нещо в настоящия миг му напомни за него; нещо от това секващо дъха нетърпение, неспособността да контролира тялото си, мислите, си, съзнанието си…